Джефри Арчър: Каин и Авел

Най-големият брат — ловецът, който бе намерил Владек, се отнасяше с него като с играчка, ала се страхуваше да признае пред баща си, че болнавият малчуган му е симпатичен. При всички положения догодина през януари щеше да завърши училище и да се хване на работа в имението на барона, пък и децата бяха грижа на женорята, поне така твърдеше баща му. Тримата по-малки братя: Стефан, Йозеф и Ян, почти не проявяваха интерес към Владек, а последното дете в семейството — Зофя, се задоволяваше да го дундурка.

Ала и двамата родители не бяха подготвени за това, че момченцето ще прояви характер и ум, съвсем различни от характера и ума на собствените им деца, които физически и интелектуално се различаваха от него както небето от земята. Всички в семейство Кожекевич бяха високи, с едър кокал, руса коса и сиви очи. Владек беше нисък и тантурест, с черна коса и наситеносини очи. Никой в семейството не бе особено ученолюбив и напускаше школото веднага щом възрастта и благоприличието го позволяваха. При Владек бе съвсем различно — макар и да проходи късно, той проговори на годинка и половина. На три още не можеше да се облича сам, затова пък знаеше да чете. На пет пак подмокряше гащите, ала вече пишеше. Баща му го кълнеше, майка му се гордееше с него. Първите му четири години на белия свят нямаше да се запомнят с нищо друго, освен с постоянната му битка с поредната болест и с упоритите усилия на Хелена и на Флорентина да му помогнат да я надделее. Владек припкаше бос в арлекинските си одежди из малката дървена къщурка и не се отделяше и на крачка от майка си. Щом Флорентина си дойдеше от училище, се лепваше за нея чак докато тя го сложеше да спи. Когато разпределяше храната между деветимата, момичето често добавяше половината от своя пай към дажбата на Владек, а ако той легнеше болен, му даваше и цялата си храна. Владек ходеше облечен в дрешките, които Флорентина му шиеше, пееше песните, които бе научил от нея, двамата си играеха с малкото играчки и подаръци, които тя получаваше.

Тъй като по цял ден Флорентина се губеше в школото, Владек от съвсем малък започна да настоява да тръгне и той на училище. Веднага щом му разрешиха, се хвана здраво за ръката на сестра си и не я пусна, докато не стигнаха селското школо, което отстоеше на цели осемнайсет версти, или дванайсетина километра, през горичките с кипариси и брези, чиито стволове бяха обрасли с мъх, покрай черешовите градини и насажденията от липи. Така Владек започна своето обучение в Слоним.

Още от първия учебен ден му хареса много — така той можеше да се измъкне от къщурката, където дотогава се бе вмествал целият му свят. Пак в училище за пръв път се сблъска с жестоките последици от руската окупация на Източна Полша. Владек научи, че може да говори на родния полски само у дома, а в училище е длъжен да използва руския. Долови, че макар и негласно, съучениците му се гордеят много със забранения майчин език и култура, чувство, което изпитваше и той. Изненада се, че учителят — господин Котовски, не се отнася презрително към него, както у дома баща му. И тук, както вкъщи, беше най-малкият, ала не след дълго вече се открояваше сред съучениците си по всичко, освен по ръст. Беше дребничък и затова те го подценяваха — децата смятат, че най-голямото е най-добро. На пет години Владек беше отличникът в класа по всички предмети без металообработване.

Щом вечер се прибереше в къщурката и другите хукваха кой да прекопава теменужките в градината, покрили се с дъхави пролетни цветове, кой да бере ягоди, да сече дърва, да лови зайци или да шие дрехи, Владек четеше и четеше, докато не изчете и неразлистените учебници на най-големия си брат, а сетне и на голямата си сестра. Лека-полека Хелена Кожекевич осъзна, че е получила повече, отколкото е очаквала, когато невръстният ловец бе донесъл вкъщи не три заека, а малкото животинче — Владек вече й задаваше въпроси, на които тя не можеше да отговори. Знаеше, че не след дълго вече няма да може да се справя и се чудеше какво да прави. Вярваше безпрекословно в съдбата и не се изненада, когато други взеха решението вместо нея.

Една вечер през есента на 1911 година беляза първата повратна точка в живота на Владек. Семейството тъкмо беше приключило със скромната вечеря — супа от цвекло и кюфтета, Яшо Кожекевич вече похъркваше край огнището, Хелена шиеше, а другите деца си играеха. Владек бе седнал в нозете на майка си и четеше, Стефан и Йозеф се препираха чии са току-що боядисаните шишарки, когато на вратата се похлопа силно. Всички млъкнаха. Беше голяма рядкост някой да дойде у семейство Кожекевич, което живееше на осемнайсет версти от Слоним и на близо шест от имението на барона. Тук почти никой не се отбиваше на гости, а и да се отбиеше, единственото, което щеше да получи, бяха ягодов сок и детска олелия. Всички се сепнаха и извърнаха очи към вратата. Зачакаха отново да се почука, сякаш не можеха да повярват на ушите си. Не след дълго се похлопа отново, този път малко по-силно. Яшо се надигна сънено от стола, отиде при вратата и я отвори предпазливо. Щом зърнаха човека на прага, всички сведоха глави, само Владек продължи да гледа вторачено едрия красив благородник с палто от меча кожа, който с присъствието си сякаш властваше в тясната стая и заради когото в очите на бащата проблесна страх. Сетне обаче ловецът надви уплахата, усмихна се радушно и покани барона в къщата си. Всички продължаваха да мълчат. Никога досега баронът не беше идвал у тях и те не знаеха какво да кажат.