Джефри Арчър - Каин и Авел

— Колко мило от страна на Джаксънови, че са се сетили — пророни госпожа Кабът.

Госпожа Каин не се вживя чак толкова. Плъзна поглед по крехките цветчета, сетне се зае с картичките на хората, пратили букетите. Взе да изрежда през шепот имената, които й действаха като благ мехлем: Адамс, Лорънс, Лодж, Хигинсън. И двете баби не казаха и думица за имената, които не знаеха — бяха прехвърлили възрастта, когато на човек му се иска да научава нещо ново или да опознава нови хора. И двете си тръгнаха доволни — беше им се родил наследник, който поне на пръв поглед бе момченце за чудо и приказ. И двете бяха на мнение, че последният им дълг към семейството е изпълнен успешно — макар и от друг, и оттук нататък те могат да се оттеглят на заден план.

Но не бяха познали.

Същия следобед близките приятели на Ан и Ричард се изсипаха на цели тумби с подаръци и благопожелания: първите във вид на злато и сребро, вторите — на пискливи брамински възгласи.

Когато след края на работното време се появи и мъжът й, Ан вече бе капнала от умора. На обяд за пръв път през живота си Ричард бе пийнал шампанско, но само защото старият Еймос Кърбс настоя много, а всички в клуб „Съмърсет“ бяха вперили очи в тях и не вървеше младият баща да откаже. Жена му отсъди, че за разлика от обикновено той не е така скован. Беше висок метър и осемдесет и пет и изглеждаше много представителен в черното дълго сако и панталоните на тънки райета, а разделената му на среден път черна коса лъщеше на светлината на голямата електрическа крушка. Малцина биха познали, че е на трийсет и три години — Ричард никога не бе държал на младостта, единственото важно нещо за него бяха парите. Уилям Лоуел Каин бе донесен за пореден път за оглед, сякаш бащата искаше да провери банковия отчет след края на работния ден. Момченцето си имаше всичко: две крачета, две ръчички, по десет пръстчета на ръцете и на краката, и бащата не откри нищо, което да го притесни, затова Уилям бе отпратен наново.

— Снощи звъннах на директора на „Сейнт Пол“. Уилям е записан за учебната година през 1918-а.

Ан не отвърна нищо. Ричард очевидно се бе заел да чертае жизнения път на своя син.

— Е, драга, днес възстанови ли се напълно? — поинтересува се той, понеже никога през живота си не бе лежал и ден в болница.

— Не… Всъщност да… Струва ми се, че да — изпелтечи смутена жена му и едвам преглътна избилите в очите й сълзи, за които знаеше, че ще вбесят мъжа й.

Ала Ричард не можеше и да се надява да разбере отговора й. Той целуна жена си по бузата и се върна с двуколката в семейния дом — така наречената Червена къща на Луисбърг скуеър. Заедно с прислугата, новороденото и бавачката сега имаше да храни девет гърла. Но изобщо не се притесняваше от това.

Уилям Лоуел Каин получи благословията на църквата и имената, които баща му му беше дал още преди той да се роди, в протестантския храм „Сейнт Пол“, където присъстваха всички важни бостънчани и неколцина не толкова важни. Службата беше отслужена от грохналия епископ Лорънс, кръстници на детето бяха Дж. П. Морган и Алън Лойд, банкери с безупречно име, и най-добрата приятелка на Ан, Мили Престън. Негово Светейшество поръси със светена вода главицата на Уилям, който дори не трепна. Вече усвояваше малко по малко браминския, с други думи кастовия подход към живота.

Ан благодари на Бога, задето синът й се е родил здрав и читав, Ричард също му благодари, задето му е дал син, на когото да остави състоянието си, макар и да гледаше на Всевишния като на ревизор, който поколение след поколение само отразява делата в рода Каин. Все пак си помисли, че няма да е зле да се презастрахова и да се погрижи да му се роди още един син. Както бе коленичил, стрелна с поглед жена си. Беше много доволен от нея.

Владек Кожекевич си беше болнав. Втората му майка веднага разбра, че той ще има проблеми със здравето. Разболяваше се от всяка болест, от която боледуват всички малки деца, и от доста други, каквито останалите не прихващат, и ги предаваше безразборно на всички в семейството. Хелена се отнасяше към него като към другите си деца, като към своя плът и кръв, и го бранеше със зъби и нокти всеки път, когато Яшо захващаше да вини дявола, а не Бога за присъствието на детето в тясната им къщурка. От друга страна, Флорентина се грижеше за невръстния Владек като за свое дете. Беше го обикнала още в мига, когато го бе видяла за пръв път, и то много силно заради страха, че никой няма да я иска за жена, тъй като е дъщеря на сиромах ловец, и тя ще си остане бездетна. Владек й беше като рожба.