Джефри Арчър - Каин и Авел

— Не разбирам защо, господин Розновски. Какво съм направил?…

Авел затвори точно когато в кабинета влезе дъщеря му.

— Доста грубичко, татко.

— Не беше предвидено като любезност, скъпа, но това не е твоя работа — отвърна с коренно променен тон Авел. — Купи ли всички тоалети, с които ще пътуваш за Европа?

— Да, благодаря ти, татко, но да ти призная, нямам си и понятие каква е модата в Лондон и Париж. Дано съм избрала каквото трябва, не искам да бия на очи.

— Искаш, не искаш, няма как да не биеш на очи, моето момиче, ще си най-голямата красавица, стъпвала от години във Великобритания. Имаш тънък вкус и усет към цветовете, не се безпокой за избора си. Младите европейци ще се надпреварват да привлекат вниманието ти, аз обаче няма да мърдам от теб и ще им дам отпор. Хайде да хапнем и да обсъдим какво ще правим в Лондон.

Десет дни по-късно, след като Флорентина прекара дълга събота и неделя с майка си — Авел никога не питаше за нея — двамата се качиха на летище „Айдълуайлд“ в Ню Йорк на самолет боинг триста седемдесет и седем, поел към лондонското летище „Хийтроу“. Полетът продължи близо четиринайсет часа и макар двамата да имаха удобни кресла, първото, което направиха, след като отседнаха в „Кларидж“ на Брук стрийт, бе да си отспят.

Авел бе дошъл в Европа по три причини: първо, да потвърди договорите за строителството на нови хотели от веригата „Барон“ в Лондон, Париж и вероятно Рим, второ, да даде възможност на Флорентина да поразгледа Европа, преди да отиде в Ратклиф, където щеше да следва филология, и трето, най-важното за него, да посети замъка си в Полша и дори да провери дали има някакъв шанс да си го върне.

В Лондон и двамата пожънаха успехи. Съветниците на Авел бяха намерили свободен парцел на Хайд Парк Корнър и той нареди на адвокатите си да не губят и миг, а да договорят покупката на земята и да придвижат разрешителните, така че и английската столица да може да се похвали с хотел „Барон“.

След разточителството в собствения й дом Флорентина се стресна от суровия живот в следвоенен Лондон, но лондончани като че не забелязваха колко пострадал е техният град от войната и продължаваха да смятат, че са световна сила. Канеха младата жена на обеди, вечери и танци и баща й се оказа прав за изтънчения й вкус и за впечатлението, което тя ще направи на младите европейци. Всяка вечер се прибираше с блеснали очи и разкази за нови и нови завоевания, за които на другата сутрин вече не помнеше. Така и не можеше да реши дали иска да се омъжи за един възпитаник на Итън от Гренадирската гвардия, който й козируваше през цялото време, или за член на Камарата на лордовете, близък до кралския двор. Флорентина не беше съвсем наясно какво ще рече да е „близък до двора“, затова пък бе сигурна, че въпросният мъж знае как да се държи с една дама.

В Париж двамата с баща й продължиха в същото шеметно темпо и тъй като знаеха добре френски, се разбираха с парижани не по-зле, отколкото с англичаните. Излезеше ли в отпуск, в края на втората седмица Авел обикновено се отегчаваше до смърт и започваше да брои дните, когато ще се върне на работа. Но сега беше с Флорентина. След като той се бе разделил със Зофя, дъщеря му се беше превърнала в център на неговия живот и единствена наследница на баснословното му богатство.

Стана време да си тръгват от Париж, но и на двамата не им се заминаваше, ето защо останаха още няколко дни, под предлог, че Авел имал да договаря покупката на прочут, но позападнал хотел на булевард „Распай“. Така и не съобщи на собственика — някой си господин Ньоф, който, доколкото това изобщо беше възможно, изглеждаше още по-занемарен и от хотела, че смята да го разруши и да построи нова сграда. Когато няколко дни по-късно господин Ньоф подписа книжата, Авел се разпореди постройката да бъде изравнена със земята. Двамата с Флорентина вече нямаха с какво да се оправдават, за да останат още в Париж, затова поеха към Рим.

След дружелюбното отношение на британците и веселието във френската столица Вечният град им се стори потискащо мрачен и порутен — римляни нямаха поводи да празнуват. Животът в Лондон и Париж сякаш бе останал безкрайно далеч. В Лондон Авел и дъщеря му се бяха разхождали из великолепните кралски паркове и се бяха възхищавали на историческите паметници, а Флорентина беше танцувала до среднощ. В Париж бяха ходили на опера, бяха обядвали край Сена, бяха се разхождали с лодка по реката чак до „Парижката Света Богородица“ и бяха вечеряли в Латинския квартал. В Рим Авел не откри друго, освен вездесъщото усещане за финансова нестабилност и реши, че поне засега ще се наложи да забрави за намерението да изгради хотел „Барон“ и в италианската столица. Флорентина усети, че баща й бърза да види отново своя замък в Полша, и предложи да си тръгнат един ден по-рано от Италия.