Джефри Арчър - Каин и Авел

— Върнах се — каза по-настойчиво Авел, старицата обаче не му обърна внимание и продължи да си мърмори, сякаш е сама в стаята.

— Убиха мъжа ми Яшо, откараха по лагери всичките ми дечица, освен Зофя. Скрих я и ония проклетници си заминаха — съобщи с безизразен примирен глас.

— А какво стана с малката Зофя? — поинтересува се Авел.

— Руснаците я отведоха през следващата война — отвърна глухо жената.

Той потрепери. От спомените старицата се поокопити.

— Какво искате де? Защо ме питате такива неща? — тросна се тя.

— Исках да ви запозная с дъщеря си Флорентина.

— Навремето и аз имах щерка Флорентина, но сега съм останала сама като пръст.

— Ами аз… — подхвана Авел и понечи да си разкопчае ризата.

Флорентина го спря.

— Знаем, знаем — каза му и се усмихна на бабката.

— Откъде можете да знаете? Това беше още преди ти да си била родена.

— Казаха ни в селото — обясни Флорентина.

— Намира ли ви се хартия? — заповтаря пак старицата. — Трябва ми хартия, да си запаля огъня.

Авел погледна безпомощно дъщеря си.

— Не — отвърна. — Жалко, не носим.

— Какво искате — пак подвикна, вече враждебно, бабката.

— Нищо — отговори Авел, примирен, че тя няма да се сети кой е. — Наминахме само да ви поздравим.

Извади портфейла си, взе от него всички новички полски банкноти, които му бяха дали на границата, и ги подаде на жената.

— Благодаря, благодаря — възкликна тя и се просълзи.

Флорентина отново хвана баща си за ръка, изведе го от къщата и тръгна заедно с него по горската пътека към колата.

Старицата ги гледа през прозореца, докато не се увери, че са се скрили. Взе банкнотите, намачка всяка на малка топка и ги наслага старателно върху решетката в огнището. Те пламнаха на мига. Жената нареди над горящите злоти подпалки и малки цепеници, седна бавно до огъня и потри ръце, доволна, че най-после се е постоплила.

Авел не каза и дума, докато вървяха към автомобила. Чак когато зърна металната порта, се опита да забрави случилото се в къщурката и обеща на Флорентина:

— Сега ще видиш най-красивия замък на света.

— Стига си преувеличавал, татко.

— В цял свят — натърти той.

Момичето се засмя.

— Ще проверим дали този твой замък изобщо може да се мери с Версай.

Качиха се на колата и докато минаваха през портата, Авел си спомни камиона, с който за последно е излязъл оттук. Подкараха по дългия към два километра път, водещ към замъка. Авел усети как го оборват спомени. Честитите дни на детството с барона и Лев, несретите, сполетели го, след като руснаците го отведоха от любимия замък — по онова време бе смятал, че няма да го види никога повече. Сега обаче той, Владек Кожекевич, се завръщаше, завръщаше се победоносно, за да си вземе онова, което му принадлежеше.

Автомобилът заподскача по криволичещия път. И Авел, и Флорентина мълчаха — очакваха след последния завой да зърнат за пръв път дома на барон Розновски. Авел спря и погледна своя замък. И двамата с дъщеря му не казаха нищо, само се втренчиха невярващо в опустошените, сринати от бомбите останки на неговата мечта.

Слязоха бавно от колата. Продължаваха да мълчат. Флорентина стисна силно, много силно баща си за ръката. По страните му се стичаха сълзи. Само една от стените все още стърчеше като напомняне за някогашната слава, всичко останало се бе превърнало в купчина забравен от всички камънак.

Авел така и не намери сили да разкаже на дъщеря си за величествените зали, за крилата, кухните, спалните. Отиде при трите слегнали се могилки, обрасли с гъста зелена трева — гробовете на барона, на сина му Лев и на другия любим човек на Авел, Флорентина. Поспря пред всеки и си помисли, че Лев и Флорентина са могли да са живи и до днес. Коленичи в горния край и веднага си спомни ясно сетните им мигове, от които го побиха тръпки.

Дъщеря му продължаваше да стои до него и да мълчи, отпуснала ръка върху рамото му. Мина доста време, накрая Авел се изправи и двамата тръгнаха заедно през развалините. От плочника личеше къде навремето са се намирали великолепните, огласяни от смях салони. Авел продължаваше да мълчи. Хванати за ръце, двамата с дъщеря му стигнаха при тъмницата. Авел седна на пода на влажното тясно помещение, недалеч от решетката, по-точно до онова, което бе останало от нея. Започна да върти сребърната гривна върху китката си.

— Ето тук баща ти е прекарал четири години от живота си.

— Не може да бъде — възкликна Флорентина, която отказа да седне до него.