Джефри Арчър - Каин и Авел

Авел бе установил, че чиновниците са по-склонни да издадат разрешително за строежа на нов хотел с петстотин стаи в Лондон, отколкото виза за държава зад желязната завеса. По-ненастойчив човек сигурно би се отказал, но Авел не се предаваше толкова лесно и след като визите бяха надлежно сложени в паспортите им, двамата с Флорентина наеха кола и се отправиха към Слоним. На полската граница се наложи да чакат часове наред — пак добре, че Авел знаеше езика. Ако разберяха къде го е научил, служителите от „Паспортна проверка“ сигурно щяха да се отнесат по друг начин с него и надали щяха да го пуснат да се върне в родината си. Авел обмени за злоти петстотин долара — поляците останаха много доволни ако не от друго, то поне от това — и отпраши нататък. Колкото повече наближаваха Слоним, толкова повече Флорентина си даваше сметка, че това пътуване е изключително важно за баща й.

— Татко, не помня някога да си се вълнувал толкова.

— Тук съм роден — обясни Авел. — От доста време съм в Щатите, където всичко се променя всекидневно, и имам чувството, че само ми се е присънило как съм се върнал по родните места. Откакто съм заминал, тук сякаш нищо не е помръднало.

Продължиха нататък към Слоним. Авел тръпнеше в очакване, но същевременно бе ужасен и вбесен, че някога подредената провинция със спретнати къщурки е направо опустошена. През пропастта от близо четирийсет години се чу как с детско гласче пита барона дали е дошъл часът и на поробените европейски народи и той ще успее да изиграе своята роля, после се просълзи при мисълта колко кратък е бил този час и каква незначителна роля е изиграл.

Завиха зад последния ъгъл, видяха голямата желязна порта на имението на барона и Авел се засмя развълнуван, после спря.

— Всичко си е същото, както го помня. Изобщо не се е променило. Хайде, ела, ще започнем от къщурката, където съм прекарал първите пет години от живота си — сега там едва ли живее някой — а после ще разгледаме моя замък.

Флорентина тръгна след баща си, поел уверено по лъкатушна горска пътечка сред обраслите с мъх брези и дъбове, които щяха да си бъдат същите и след сто години. Вървяха двайсетина минути и излязоха на поляната, където се намираше къщата на ловеца. Авел спря и я загледа. Беше забравил колко малък е първият му дом — направо не проумяваше как тук са живели деветима души. Сламеният покрив бе занемарен, изронените камъни и счупените прозорци създаваха впечатлението, че постройката е необитаема. Малката зеленчукова градина бе задушена от избуялите плевели.

Дали в къщата наистина не живееше никой? Флорентина хвана баща си за ръка и го поведе бавно към входната врата. Притаил дъх, Авел застана отпред, а момичето почука тихо. Зачакаха мълком. Флорентина почука, този път по-силно, и двамата чуха, че някой се движи вътре.

— Идвам, идвам — подвикна сприхаво на полски жена, която след малко пооткрехна леко вратата.

Пред тях застана старица, сгърбена и изпосталяла, облечена от глава до пети в черно, която се взря с празен поглед в неканените гости. Изпод забрадката се бяха отскубнали няколко кичура мръсна бяла коса.

— Не може да бъде — прошепна Авел на английски.

— Какво искате? — попита подозрително бабката.

Беше беззъба, устата й бе хлътнала навътре.

Авел отговори на полски:

— Може ли да влезем и да поговорим?

Жената премести очи от него към момичето.

— Старата Хелена не е сторила нищо — изписка тя.

— Знам, знам — увери я тихо Авел. — Нося ви добри новини.

Старицата ги пусна без особено желание в голата студена стая, но не ги покани да седнат. Помещението не се беше променило: два стола, маса и споменът, че преди да напусне къщурката, Авел не е знаел какво е килим.

Флорентина потрепери.

— Не мога да запаля огъня — завайка се бабката и сръчка решетката с бастуна си. Тлеещата цепеница отказваше да се разгори. Жената бръкна в джоба си, но не намери каквото търсеше. — Трябва ми хартия. — Погледна Авел, за пръв път в очите й проблесна любопитство. — Намира ли ви се хартия?

Авел се вторачи в нея.

— Помните ли ме? — попита я той.

— Не, не те познавам.

— Познавате ме, Хелена. Казвам се… Владек.

— Да не си познавал моя малък Владек?

— Аз съм Владек.

— На друг ги разправяй тия! — отсече някак тъжно старицата. — Не го заслужавах, беше белязан от Бога. Баронът го взе та той да стане ангел, взе най-малката ми рожбица…

Старческият глас пресипна и заглъхна. Жената седна, но сбръчканите й изморени ръце продължиха да мърдат върху скута.