Джефри Арчър - Каин и Авел

Авел зачака отговор, но не получи. Чу потракване. Дали още някой не слушаше разговора?

— Чуй ме, простак такъв! Как смееш да ми звъниш и да ми разправяш, че американци, верни американски воини, са пратили в Русия хиляди поляци, за които оттогава не е чувал никой? Нима очакваш да повярвам на подобни брътвежи? Дори един поляк не бива да е толкова глупав. Що за човек си — да вярваш в такава опашата лъжа, за която няма никакви доказателства? Нима искаш да повярвам и че американските воини не са били верни на родината си? Кажи де, това ли искаш? Какво ви прихваща бе, Розеневски. Толкова ли си тъп, та не виждаш, че това е гадна комунистическа пропаганда? Как смееш да губиш времето на един затрупан с работа американски сенатор и да го занимаваш с някакви слухове, които „Правда“ пуска, за да сее смут сред имигрантските общности в Щатите?

Авел не можеше да помръдне — бе вцепенен от този гневен изблик. Още преди края на истеричното словоизлияние разбра, че е безсмислено да изтъква някакви контрадоводи. Изчака сенаторът да млъкне. Пак добре че не виждаше изплашеното му, изумено лице.

— Сигурен съм, сенаторе, че сте прав, извинявайте, че ви губя времето — пророни едва чуто. — Не го бях погледнал в тази светлина.

— Това само доказва колко хитри и обиграни са тия проклети комунисти — рече вече по-меко Макарти. — Трябва да ги държим винаги под око. Дано поне си проумял пред каква огромна опасност е изправен американският народ.

— Да, сенаторе, вече съм наясно. Благодаря ви още веднъж, че си направихте труда да разговаряте лично с мен. Дочуване, сенаторе.

— Дочуване, Розеневски.

Авел чу как телефонът изщраква — същият звук, както на затваряща се врата.

Уилям усети, че остарява, когато Кейт започна да го взима на подбив заради прошарената коса, а Ричард започна да води вкъщи момичета. Почти винаги одобряваше избора на своя син, харесал си една или друга „млада дама“, както ги наричаше самият той, може би защото всички те приличаха на Кейт, която според Уилям на зряла възраст бе по-красива от всякога. Дъщерите му Вирджиния и Луси също бяха станали млади дами и радваха баща си, заприличвайки все повече на майка си. Вирджиния се бе запалила по рисуването и стените в кухнята и в детските стаи бяха покрити в последните й шедьоври, както шеговито ги наричаше Ричард. Вирджиния му го върна тъпкано, когато той тръгна на уроци по виолончело. Дори слугите шушукаха не особено ласкави неща всеки път, щом лъкът опреше струните. Луси боготвореше и брат си, и сестра си и прехласната, твърдеше, че Вирджиния е новият Пикасо, а Ричард — новият Казалс. Уилям вече се питаше какво ли ще стане с тях, когато него няма да го има. Кейт беше на мнение, че и трите деца се развиват чудесно. Ричард, който вече учеше в „Сейнт Пол“, бе станал толкова добър на виолончелото, че го излъчиха да свири на ученически концерт, а картините на Вирджиния бяха толкова сполучливи, че една от тях се озова върху стената във всекидневната. Всички в семейството обаче виждаха, че красавицата в него ще бъде Луси, която едва единайсетгодишна започна да получава любовни бележчици от момчета, дотогава вълнували се единствено от бейзбол.

През 1951 година Ричард бе приет в Харвардския университет и макар да не спечели най-престижната стипендия по математика, Кейт побърза да напомни на Уилям, че момчето е играло в бейзболния отбор на училище „Сейнт Пол“ и е участвал с виолончелото в концерти, неща, които баща му дори не се е опитал да усвои. Уилям се гордееше с постиженията на сина си, но промърмори, че не познавал много банкери, които да играят бейзбол или да свирят на виолончело.

Американците бяха започнали да вярват, че този път мирът ще бъде траен, и банките разширяваха все повече дейността си. Не след дълго Уилям бе затрупан с работа и за кратко заплахата, идваща от Авел Розновски, и свързаните с него неприятности отстъпиха на заден план.

От поредните тримесечни доклади на Тадиъс Коен се виждаше, че Розновски е поел по път, от който няма намерение да се отказва — чрез трети лица бе дал да разберат на всички акционери в банка „Лестър“ без Уилям, че е готов да изкупи дела им. Уилям се питаше дали това ще доведе до пряк сблъсък между него и поляка. Вече усещаше, че наближава времето, когато ще се види принуден да запознае управителния съвет на „Лестър“ с домогванията на Розновски и дори може би да подаде оставка, ако банката се окаже в нещо като обсада — стъпка, която щеше да доведе до пълната победа на Авел Розновски. Това бе единствената причина Уилям да не желае да стига чак до такива крайности. Реши, че ако се наложи да се бори за живота си, ще го направи, без да жали сили, и че ако единият от двамата трябва да се разори, ще стори всичко това да не е той.