Джефри Арчър - Каин и Авел

— Храним се зле, но все пак малко по-добре от останалите — отбеляза генерал Кларк.

Авел реквизира единствения свестен хотел в град Алжир и го превърна в щабквартира на генерал Кларк. Виждаше, че върши добра работа, но не го свърташе да влезе в истинско сражение, макар и да знаеше, че интендантите рядко се озовават на предната линия.

Редовно пишеше на Зофя и Джордж и гледаше на снимките как Флорентина расте. Случваше се да получи писмо и от Къртис Фентън, който му съобщаваше, че хотелска верига „Барон“ има още по-големи печалби — заради постоянното придвижване на войски и цивилни всички американски хотели били претъпкани. На Авел му беше тъжно, задето не бе бил на откриването на новия „Барон“ в Монреал — вместо него бе отишъл Джордж. За пръв път не присъстваше на откриването на хотел от веригата, но заместникът му писа, че той се ползва с голям успех. Чак сега Авел си даде сметка колко много е постигнал в Щатите и колко му се иска да се върне в страната, която сега смяташе за свой дом.

Не след дълго му втръсна от Африка, от войнишките столови, печения фасул, одеялата и мухоловките. На два-три пъти в западния край на пустинята избухваха ожесточени престрелки, поне така разправяха хората, завърнали се от фронта, той обаче така и не видя истинско сражение, въпреки че, караше ли храната на предната линия, му се случваше да чува стрелба, което го вбесяваше още повече. Много се развълнува, когато един ден Пета армия на генерал Кларк получи заповед да нахлуе в Южна Европа.

Прикривана от американската авиация, тя направи десант на италианския бряг. Срещнаха ожесточена съпротива при Анцио, после и при Монте Касино, но Авел гледаше само отдалеч и вече се притесняваше, че войната ще приключи, а той така и няма да помирише сражение. Но все не можеше да измисли как да се доближи до предната линия. Шансовете му не станаха по-големи, когато го произведоха подполковник и го пратиха до следваща заповед в Лондон.

След десанта в Нормандия започна големият пробив в Европа. Съюзниците навлязоха във Франция и на 25 август 1944 година освободиха Париж. Авел мина победоносно по Шанз-Елизе заедно с американските войници и с бойците от Френската съпротива, наредили се зад генерал Де Гол, и докато разглеждаше великолепния град, реши къде точно ще построи първия хотел от веригата „Барон“ във Франция.

Съюзниците продължиха през Северна Франция и устремени към Берлин, прекосиха границата с Германия. Авел бе прикрепен към Първа армия под командването на генерал Брадли. Храната идваше главно от Англия. Градовете, през които минаваха, вече бяха плячкосани от отстъпващата германска армия. И с трън да завъртиш, нямаше какво да закачиш. Веднага щом навлезеха в някое населено място, Авел за броени часове реквизираше всички налични хранителни продукти, докато другите интенданти в американската армия още дълго не можеха да се ориентират. Британските и американските офицери даваха мило и драго да похапнат в Девета бронедивизия, а после недоумяваха откъде ли там са се сдобили с такива вкуснотии. Веднъж генерал Джордж С. Патън дойде да вечеря с генерал Брадли и Авел се запозна с прославения военачалник, който винаги въвеждаше войските си в бой с високо вдигнат револвер с ръкохватка от слонова кост.

— През цялата проклета война не съм ял по-сладко — отбеляза Патън.

През февруари 1945 година Авел бе прекарал в униформа близо три години и знаеше, че войната ще приключи до месеци. Генерал Брадли продължаваше да му праща благодарствени писма и безсмислени нашивки, които да красят все по-широката му униформа, те обаче не помогнаха. Авел току се молеше на генерала да му разреши да участва в едно-едничко сражение, но той не искаше и да чуе. Макар да бе задължение на младшите офицери да карат с камионите храната на предната линия и да наглеждат разпределението й сред войската, Авел често се нагърбваше сам с тази отговорност. И точно както в хотелите, никога не съобщаваше на подчинените си къде точно ще се появи следващия път.

Един дъждовен ден, на празника на Свети Патрик, в лагера постоянно пристигаха заметнати с одеяла носилки и на Авел му се прииска да отиде на предната линия и да види какво става. Накрая не издържа да гледа еднопосочното движение на тела, затова събра подчинените си и лично се зае с подготовката на четиринайсетте продоволствени камиона. Взе със себе си един лейтенант, един сержант, двама ефрейтори и двайсет и осем редници.

Макар че фронтът отстоеше само на трийсет и два километра, оная заран пътуването до там бе мъчително бавно. Авел седна зад волана на първия камион — така се чувстваше едва ли не като генерал Патън — и подкара през проливния дъжд и непроходимата кал. Многократно се налагаше да се дръпва встрани, за да стори път на медицинските коли, които се връщаха от фронта. Ранените тела имаха предимство пред празните стомаси. На Авел му се искаше много повечето да са само ранени, ала рядко се случваше някой да даде признаци на живот, като кимне или махне с ръка. С всеки изминат километър от разкаляния път Авел се убеждаваше все повече, че край Ремаген се разиграва нещо голямо. Вълнуваше се много. Предусещаше, че този път ще участва и той.