Джефри Арчър - Каин и Авел

Санитарите отнесоха капитана в една от палатките и го сложиха внимателно върху операционната маса. Капитан Уилям Каин видя медицинска сестра, която го гледаше тъжно, но така и не разбра какво му казва — или защото главата му бе омотана в бинтове, или защото бе оглушал. Виждаше как жената мърда устни, но не схващаше какво му говори. Затвори очи и се замисли. Много за миналото, малко за бъдещето — бързаше да мисли, в случай че умре. Знаеше, че ако се размине със смъртта, ще има много време за мислене. Спомни си за Кейт в Ню Йорк. Тя бе отказала да се примири с решението му на всяка цена да се запише доброволец. Уилям беше осъзнал, че жена му никога няма да го разбере, затова бе спрял да се опитва да й излага доводите си. Още го преследваше споменът за отчаяното й лице. Изобщо не допускаше, че ще умре — на никого не му се мре — и сега единственото, което искаше, бе да оцелее и да се върне към предишния си живот.

Докато се върне… точно така, докато се върне, бе поверил ръководството на банка „Лестър“ на Тед Лийч и Тони Симънс. Не им бе наредил какво да правят, в случай че не се прибере. И двамата го бяха молили как ли не да не заминава. Те също не го разбираха. Когато няколко дни по-късно Уилям се записа доброволец, не намери сили да погледне децата в лицето. Десетгодишният Ричард беше отишъл сам на гарата и се бе сдържал да не плаче, докато баща му не му каза, че няма как да го вземе, та и той да се сражава срещу германците.

Пратиха го първо в офицерска школа във Върмонт. За последен път бе виждал Върмонт, когато бяха идвали заедно с Матю тук, за да карат ски — да пъплят бавно по нанагорнището и да се спускат шеметно. Сега пътуването и нагоре, и надолу бе бавно. Обучението трая три месеца и за пръв път, откакто се бе дипломирал в Харвардския университет, Уилям се почувства във форма.

После го пратиха в Лондон, където бе пълно с американци и той бе назначен офицер за свръзка между американци и британци. Разквартируваха го в „Дорчестър“, който британското военно министерство бе реквизирал и бе предоставил на американската армия. Уилям бе прочел някъде, че и Авел Розновски е предоставил на военните хотела си в Ню Йорк, и бе одобрил постъпката му. Затъмненията, бомбардировките и предупрежденията за поредното въздушно нападение създаваха у него усещането, че участва във война, но той се чувстваше някак откъснат от онова, което се разиграваше само на неколкостотин километра от Хайд Парк Корнър. През целия си живот беше държал нещата в свои ръце, никога не беше позволявал да бъде просто наблюдател. Но сега единственото, което правеше, бе да снове между щабквартирата на Айзенхауер на Сейнт Джеймс и кабинета на Чърчил на Сторис Гейт и се чувстваше с вързани ръце. Вече му се струваше, че няма да се сблъска лице в лице с германец, докато Хитлер не нахлуе на Трафалгар скуеър.

После част от Първа армия беше прехвърлена в Шотландия за учения с Черната стража 11 11 Кралският хайландски (високопланински) полк, съставен от шотландци и наричан „Черна стража“ заради цвета на мундирите. — Б.пр. и Уилям бе пратен като инспектор със задължението да докладва на командването. Често пътуваше до Шотландия с пъплещия като мравка влак, който не спираше да спира — вече си мислеше, че се е превърнал в пословичния вестоносец, и се питаше дали изобщо си е струвало да се записва доброволец. Установи все пак, че в Шотландия е различно. Там поне на пръв поглед като че ли се готвеха за война и когато отиде отново в Лондон, Уилям подаде молба веднага да го прехвърлят в Първа армия. Полковникът беше на мнение, че който иска да се сражава с врага, не бива да бъде държан по кабинетите, и я удовлетвори.

След три дни Уилям се върна в Шотландия, за да се присъедини към новата си част. В Инвърери тя се подготвяше за нахлуването на американската армия, което, както всички знаеха, щеше да започне скоро. Ученията бяха тежки. Нощите в планините на Шотландия, където американците уж влизаха в сражение с Черната стража, не приличаха по нищо на вечерите, когато Уилям бе писал в „Дорчестър“ поредния доклад.

Три месеца по-късно ги пуснаха с парашути в Северна Франция, където те се присъединиха към частите на Омар Н. Брадли и поеха през Европа. Във въздуха миришеше на победа и Уилям си мечтаеше да е първият воин, стъпил в Берлин.

Първа армия премина в настъпление към Рейн, решена да прехвърли реката по всеки мост, който открие. Онази заран капитан Каин получи заповед да мине по моста Лудендорф и да нападне врага на километър и половина североизточно от Ремаген, в гората от другата страна на реката. Той застана на билото на един хълм и загледа как Девета дивизия излиза на моста с очакването, всеки миг той да политне във въздуха.