Джефри Арчър - Каин и Авел

Когато накрая пристигна в командния пункт, чу в далечината вражеския огън и тропна гневно с крак, докато гледаше как санитарите носят с носилките неизвестно откъде още и още мъртви и ранени. Призля му при мисълта, че няма да научи нищо за истинската война, докато тя не се превърне в история. Подозираше, че всеки, който чете „Ню Йорк Таймс“, е по-осведомен от него.

Нареди на конвоя да спре отстрани на полевата кухня и скочи от камиона, като се прикриваше от дъжда. Досрамя го, че само на няколко километра други се прикриват от куршумите. Загледа как разтоварват четиристотин литра чорба, тон осолено месо, двеста пилета, половин тон масло, три тона картофи и сто и десет половинкилограмови консерви печен боб, а също задължителните неприкосновени запаси — все храна за онези, които отиваха на фронта или се връщаха оттам. Когато влезе в палатката, служеща за столова, видя, че вътре има дълги маси и пейки, на които не седи никой. Остави двамата готвачи да приготвят храната, нареди на дневалните да се заемат с беленето на хиляда картофа и тръгна да търси дежурния офицер.

Отправи се към палатката не на друг, а на бригаден генерал Джон Ленард, за да разбере какво става: непрекъснато подминаваше носилки с мъртви и още по-страшно, с полумъртви войници, при вида на които при други обстоятелства на всеки би му призляло, но които край Ремаген бяха нещо обичайно. Авел тъкмо понечи да влезе в палатката, когато отвътре изскочи генерал Ленард, придружаван от адютанта си. Генералът попита, без да спира:

— Какво обичате, подполковник?

— Започнахме да приготвяме храната на вашия батальон — в изпълнение на заповедта от вчера. Какво…

— Засега не се притеснявайте за храната, подполковник. Рано тази сутрин лейтенант Бъроус от Девета дивизия се натъкнал северно от Ремаген на неповреден железопътен мост, издадох заповед да се мине незабавно по него и на източния бряг на реката да се направи плацдарм. Досега германците успяваха да вдигнат във въздуха всеки мост на Рейн още преди да сме се доближили до него, не можем да се мотаем с разни обеди и да чакаме да унищожат и този.

— А Девета дивизия успя ли да се прехвърли на другия бряг? — попита запъхтян Авел.

— И още как — отвърна генералът, — но в гората отсреща са се натъкнали на ожесточена съпротива. Първите взводове са попаднали на засада, един бог знае колко души сме загубили днес. Затова си яжте сам храната, подполковник, лично аз трябва да се погрижа да опазя живи възможно най-много от хората си.

— А аз мога ли да помогна с нещо? — попита Авел.

Военачалникът поспря за миг и се взря във възпълния подполковник.

— Колко души са на ваше пряко подчинение?

— Един лейтенант, един сержант, двама ефрейтори и двайсет и осем редници, с мен общо трийсет и трима души.

— Това е добре. Идете с хората си в лазарета и вижте с какво можете да помогнете — трябва да пренесете по възможност всички загинали и ранени, които откриете.

— Тъй вярно — отвърна Авел, след което хукна презглава към полевата кухня, където завари подчинените си да седят в един ъгъл и да пушат.

Никой не го усети кога е влязъл в палатката.

— Ставайте, мързеливци такива! За разнообразие ще поработим истински.

Трийсет и двамата мъже се вторачиха в него.

— Тръгвайте с мен! — изкрещя Авел. — И не се мотайте!

Обърна се и пак хукна, този път към лазарета. Младичкият лекар тъкмо обясняваше на санитарите какво да правят, когато на входа на палатката застанаха Авел и неговите задъхани, несвикнали да тичат подчинени.

— Мога ли да помогна с нещо, господине? — попита лекарят.

— Не, но се надявам ние да ви помогнем — отвърна Авел. — Водя ви трийсет и двама мъже, пратени в подкрепление от генерал Ленард.

Те го чуваха за пръв път. Лекарят също погледна учуден подполковника.

— Слушам, господине.

— Не ме наричайте „господине“ — рече Авел. — Дошли сме да видим с какво да ви помогнем.

— Слушам, господине — повтори лекарят.

Връчи на Авел няколко ленти със знака на Червения кръст, които готвачите, дневалните и белачите на картофи си сложиха, докато слушаха обясненията на лекаря, който разказваше подробности от операцията в гората от другата страна на моста Лудендорф.

— Девета дивизия е понесла тежки загуби — продължи той. — Войниците с медицински опит ще останат в зоната на сражението, а останалите започвайте да пренасяте ранените в лазарета.

Авел бе много доволен, че най-сетне ще върши нещо полезно. Лекарят, на чието подчинение сега бе отряд от четирийсет и деветима души, раздаде осемнайсет носилки, всеки войник получи и пакет за оказване на първа помощ. Сетне поведе пъстрата група към моста Лудендорф. Авел вървеше на крачка след него. Запяха, докато крачеха през калта и дъжда, но щом излязоха на моста, млъкнаха. Там започнаха да се натъкват на носилки, където под одеялата личаха тела. Стигнаха мълком другия бряг, като стъпваха в индийска нишка по железопътните релси, и видяха резултата от заложения от германците взрив, така и не разрушил основите. Докато се придвижваха към гората, откъдето се чуваше стрелба, Авел се развълнува, задето е само на хвърлей от врага, и се ужаси, осъзнал какво е способен да причини той на неговите сънародници. Накъдето и да се обърнеше, виждаше страдания и още по-страшно, чуваше как другарите му стенат от болка. Другари, които до днес бяха смятали обнадеждени, че краят на войната вече се вижда, но както се оказа, не за всички.