Джефри Арчър - Каин и Авел

— А вие как мислите? — каза доста припряно Авел. — Извинявайте, господине — побърза да се поправи той. — Не исках да съм груб, просто никой не желае да ме пусне да участвам в тая проклета война.

— И какво искате да правите в, както се изразихте, тая проклета война? — поинтересува се генералът.

— Как какво, да замина на фронта и да се сражавам срещу германците — възкликна младежът.

— Като пехотинец ли?

— Да — потвърди Авел. — Нима не се нуждаете от всеки, готов да се бие?

— Разбира се, че се нуждаем — рече Марк Кларк, — но аз бих могъл да уредя да бъдете далеч по-полезен с уменията, които притежавате, отколкото като пехотинец.

— Готов съм на всичко. На всичко! — натърти Авел.

— Сигурен ли сте? — рече генералът. — Ами ако ви помоля да предоставите хотела си в Ню Йорк за щабквартира, какво ще кажете? Защото, да ви призная, господин Розновски, това ще ми помогне много повече, отколкото ако успеете да убиете десетина германци.

— „Барон“ е ваш — отсече Авел. — Сега ще ми издействате ли да замина на фронта?

— Знаете ли, вие сте луд — каза генерал Кларк.

— Аз съм поляк — натърти другият мъж. И двамата се засмяха. — Разберете ме и вие — продължи той вече по-сериозно. — Роден съм недалеч от Слоним. Видях как германците завземат дома ми, как руснаците изнасилват сестра ми. По-късно избягах от трудов лагер в Русия и извадих късмета да се добера до Америка. Не съм луд. Това е единствената държава на белия свят, където можеш да дойдеш гол като пушка и въпреки това, ако работиш къртовски, да станеш милионер. Сега тия негодници искат да подпалят още една война. Не съм луд, генерале. Най-обикновен човек съм.

— Е, щом настоявате толкова да ви запишем доброволец, господин Розновски, бих могъл да ви използвам, но не така, както очаквате. Генерал Денвърс има нужда от интендант на Пета армия, докато тя се сражава на предната линия. Ако смятате, че Наполеон е бил прав, когато е казал, че войската напредва „по стомах“, можете да изиграете жизненоважна роля. За длъжността се полага чин майор. Ето ви начин да помогнете много на Щатите да спечелят войната. Какво ще кажете?

— Съгласен съм, генерале.

— Благодаря ви, господин Розновски.

Кларк натисна звънеца върху писалището и при тях дойде съвсем младичък лейтенант, който изкозирува бойко.

— Отведете майор Розновски в отдел „Личен състав“ и после се върнете тук.

— Тъй вярно. — Лейтенантът се обърна към Авел. — Елате с мен, майоре.

Авел тръгна след него, а на вратата пак се обърна:

— Благодаря ви, генерале.

Прекара края на седмицата в Чикаго, със Зофя и Флорентина. Зофя го попита какво да правела с петнайсетте му костюма.

— Задръж ги — отвърна той и се запита накъде ли бие. — Не се бой, няма да загина.

— Сигурна съм, че ще се върнеш здрав и невредим, Авел — рече Зофя. — Друго ме притеснява. Костюмите вече не ти стават, по-големи са с цели три размера.

Авел се засмя и отнесе дрехите в центъра за бежанци от Полша. Сетне се върна в Ню Йорк, отиде в хотел „Барон“, отмени резервациите и след дванайсет дни предостави сградата на Пета американска армия. Печатът посрещна решението му като „проява на безкористност“, достойна за човек, който през Първата световна война е бил бежанец.

Минаха още три месеца, докато призоват Авел на действителна служба. През това време той се погрижи генерал Кларк да се чувства удобно в нюйоркския „Барон“ и се яви във Форт Бенинг, където премина подготовка за офицер. Когато накрая получи заповед да се присъедини към генерал Денвърс и Пета армия, се оказа, че заминава някъде за Северна Африка. Вече се питаше дали някога ще се добере до Германия.

Преди да потегли, състави завещание, с което оставяше при изгодни условия цялата хотелска верига „Барон“ на Дейвид Макстън, а останалото си имущество разпределяше между Зофя и Флорентина. За пръв път от двайсет години се замисляше за смъртта — не че виждаше как ще го убият в полковия стол.

Докато военният кораб напускаше нюйоркското пристанище, Авел се обърна и погледна Статуята на свободата.

Помнеше добре как се е почувствал, когато преди близо двайсет години я е зърнал за пръв път. След като корабът я подмина, Авел не я погледна отново, но се закани на глас:

— Следващия път, когато те видя, френска кучко, Щатите ще са спечелили войната.

Прекоси Атлантическия океан заедно с двама от най-добрите си главни готвачи и петима техни помощници. На 17 февруари 1943 година хвърлиха котва в град Алжир. Авел прекара близо година в жегата, прахоляка и пясъка на пустинята, като се стараеше всички в дивизията да са нахранени възможно най-добре.