Джефри Арчър - Каин и Авел

— Вие нямате право да гласувате — тросна се ядно Питър Парфит. — Все още не сте член на управителния съвет. Докато аз съм и затова ще гласувам.

— Така да бъде, господин Парфит. Тъкмо никой няма да може да каже, че не сте получили шанса да спечелите възможно най-много гласове.

Уилям изчака присъстващите да осмислят думите му. Един от членовете, когото младежът не познаваше, понечи да го прекъсне, затова той продължи:

— Ще помоля господин Роджърс като главен секретар на банката да проведе изборите. След като приключите с гласуването, господа, ви предлагам да предадете на него листчетата с предпочетеното от вас име.

По време на цялото заседание монокълът на Алфред Роджърс току падаше от окото му. Той връчи припряно на всички членове на управителния съвет по едно листче.

Те попълниха името на кандидата, когото подкрепят, и върнаха листчетата на главния секретар.

— При тези обстоятелства, господин Роджърс, вероятно е най-разумно да прочетете имената на глас и така да се уверим, че заради някоя неволна грешка директорите няма да поискат второ гласуване.

— Разбира се, господин Каин.

— Съгласен ли сте, господин Парфит?

Питър Парфит кимна, без да вдига поглед.

— Благодаря. Ще бъдете ли така любезен, господин Роджърс, да прочетете на глас имената?

Главният секретар разгърна първото листче.

— Парфит.

Сетне второто.

— Парфит — повтори той.

Сега вече нищо не зависеше от Уилям. След броени секунди щяха да приключат дългите години, когато той бе чакал да грабне наградата, за която толкова отдавна бе заявил на Чарлс Лестър, че ще бъде негова.

— Каин. Парфит. Каин.

Три на два гласа за Парфит. Дали Уилям не бе обречен на същата участ, както по време на надпреварата с Тони Симънс?

— Каин. Каин. Парфит.

Четири на четири гласа. Младежът виждаше, че Парфит, който седеше в другия край на масата, е притеснен до смърт — самият той не беше по-спокоен.

— Парфит.

Лицето на Уилям остана безизразно. Парфит си позволи да се подсмихне.

Пет на четири гласа.

— Каин. Каин. Каин.

Усмивката угасна.

„Още само два, още само два“, замоли се едва ли не на глас младият банкер.

— Парфит. Парфит.

Главният секретар дълго отваря листче, което някой многократно бе сгъвал и разгъвал.

— Каин.

Осем на седем гласа за Уилям.

Роджърс отвори и последното листче. Уилям загледа устните му. Главният секретар вдигна глава — в този миг той бе най-важната личност в залата.

— Каин.

Парфит се хвана за главата.

— Господа, резултатът е девет гласа за господин Уилям Каин и седем за господин Питър Парфит. И така, обявявам господин Уилям Каин за надлежно избран председател на управителния съвет на банка „Лестър“.

В залата се възцари заредено с уважение мълчание. Всички без Питър Парфит се извърнаха към Уилям и зачакаха първия ход на новия председател. Той въздъхна облекчено и отново се изправи, за да се обърне към съвета, който вече оглавяваше.

— Благодаря ви, господа, за доверието, което ми оказахте. Волята на Чарлс Лестър е именно аз да стана следващият председател на съвета и се радвам, че потвърдихте с гласовете си тази воля. Възнамерявам да служа на банката, без да жаля сили, и няма да съм в състояние да го правя без всеотдайната подкрепа на съвета. Дали господин Парфит ще бъде така любезен да…

Питър Парфит го погледна обнадежден.

— Да дойде след няколко минути при мен в кабинета на председателя? Ще му бъда признателен. След това бих искал да се видя с господин Лийч. Надявам се, господа, утре да имам възможността да се срещна поотделно с всекиго от вас. Следващото ни заседание ще бъде редовно. Закривам заседанието.

Директорите започнаха да стават от столовете и да бъбрят помежду си. Уилям побърза да излезе в коридора, като се постара да не среща погледа на Питър Парфит. Тед Лийч го настигна и го упъти към председателския кабинет.

— Поехте голям риск — отбеляза Лийч — и спечелихте на косъм. Какво щяхте да правите, ако бяхте изгубили?

— Щях да се върна в Бостън — отвърна невъзмутимо младият банкер.

Лийч му отвори вратата на кабинета. Помещението си беше почти такова, каквото Уилям го помнеше, с тази малка разлика, че в сравнение в далечните ученически години, когато той бе казал на Чарлс Лестър, че някой ден ще управлява банката, му се струваше по-малко.

Уилям се взря в портрета на достойния човек зад писалището и дори му намигна. После седна на големия стол с червена кожена тапицерия и се облакъти на махагоновото писалище. Тъкмо извади от джоба на сакото си тефтерче с кожена подвързия, когато на вратата се почука. Влезе старец, който се подпираше на черен бастун със сребърна ръкохватка. Тед Лийч ги остави сами.