Джефри Арчър - Каин и Авел

— Докато сме без председател, всеки от двамата заместник-председатели — уточни Тед Лийч. — Което ще рече или Питър Парфит, или аз.

— Колко от членовете трябва да присъстват, за да има кворум?

— Деветима — вметна Дейвис.

— Щом вие, господин Лийч, сте един от двамата заместник-председатели, кой тогава е главен секретар?

— Аз — обади се Алфред Роджърс, който дотогава почти не бе отварял уста, качество, каквото Уилям ценеше много у един отговорен главен секретар.

— Какъв е най-краткият срок, в който можете да свикате извънредно заседание, господин Роджърс?

— Всеки член на управителния съвет трябва да бъде уведомен най-малко двайсет и четири часа предварително, макар че това не се е случвало нито веднъж, ако не броим финансовия крах през двайсет и девета. Чарлс Лестър винаги се стремеше да предупреждава хората най-малко три дни предварително.

— Но по правилника на банката е възможно да свикате извънредно заседание с предизвестие едва от двайсет и четири часа, нали? — поинтересува се младежът.

— Да, възможно е, господин Каин — потвърди Алфред Роджърс — този път монокълът му бе добре закрепен на мястото си и банкерът се бе вторачил през него в Уилям.

— Чудесно! В такъв случай ние ще свикаме заседание на управителния съвет.

Тримата се втренчиха в него, сякаш не го бяха чули добре.

— Помислете, господа! — продължи Уилям. — Като заместник-председател на управителния съвет вие, господин Лийч, ще свикате заседанието, а господин Роджърс като главен секретар ще уведоми директорите.

— Кога искате да се проведе заседанието? — поинтересува се Тед Лийч.

— Утре следобед. — Уилям си погледна часовника. — В три часа.

— Божичко, няма да разполагаме с никакво време — завайка се Алфред Роджърс.

— Наистина, не избързваме ли?…

— Питър Парфит със сигурност ще каже, че избързваме, но на нас това ни е само добре дошло — уточни Уилям.

— Така си е — подкрепи го Тед Лийч, — стига да сте наясно какво точно ще предприемете на заседанието.

— Оставете заседанието на мен. Вие само се постарайте да е свикано според изискванията и всички директори да бъдат надлежно уведомени.

— Какво ли ще направи Питър Парфит? — възкликна Тед Лийч.

— Не се притеснявайте от Парфит — натърти Уилям. — Тъкмо това е грешката, която допускахме досега. Нека за разнообразие той се попритесни от нас. Няма от какво да се страхуваме, стига той да бъде уведомен преди двайсет и четири часа и да бъде последният член на управителния съвет, научил за заседанието. Само това оставаше да му предоставяме време, през което да подготви ответен удар. И, господа, не се изненадвайте от онова, което ще кажа и ще направя утре. Разчитайте на мен и се явете на всяка цена, за да ме подкрепите.

— Не смятате ли за нужно да ни съобщите какво точно смятате да правите?

— Не, господин Лийч, трябва да се явите на заседанието като безпристрастни членове на съвета, които просто изпълняват дълга си.

Тед Лийч и двамата му колеги вече започваха да разбират защо Чарлс Лестър е избрал именно Уилям Каин за следващ председател на съвета. Тръгнаха си от клуб „Метрополитън“ много по-спокойни, отколкото бяха дошли, макар че нямаха и представа какво точно ще се разиграе на заседанието, което им предстоеше да свикат. От своя страна, Уилям бе изпълнил първата част от напътствията на Томас Коен и сега очакваше с нетърпение да осъществи и втората, по-трудната.

Прекара почти целия следобед и вечерта в хотелската стая в клуб „Йейл“. Обмисляше най-старателно тактиката си за следващия ден и само веднъж си позволи да си даде кратка почивка колкото да звънне по телефона на Кейт.

— Къде си, скъпи? — попита тя. — Измъкваш се посред нощ на пръсти и дори не ми казваш къде отиваш.

— Как къде, при любовницата си в Ню Йорк! — възкликна Уилям.

— Клетото момиче — завайка се, уж преизпълнена със съжаление, Кейт. — Само да знае какво му се пише! Какво те посъветва за онзи двуличник господин Парфит?

— Не ми остана време да я питам, бяхме заети с други неща. И след като си на телефона, ти какво би ме посъветвала?

— Не прави нищо, което при тези обстоятелства не биха направили Чарлс Лестър и баща ти — отвърна вече сериозно жена му.

— Те сигурно играят на осемнайсетото облаче голф и от време на време ни хвърлят по някое око.

— Каквото и да правиш, Уилям, знам, че няма да сбъркаш, ако помниш, че те те наблюдават.

Щом се зазори, Уилям вече беше на крак. Почти не бе мигнал през нощта. Стана малко след шест, взе си студен душ, излезе на дълга разходка из Сентръл Парк, та мислите му да се избистрят, и се върна да хапне в клуб „Йейл“. Във фоайето го чакаше съобщение от жена му. Уилям се засмя, когато прочете за втори път краткото изречение: „Ако не си много зает, нали ще се сетиш да купиш на Ричард бейзболна ръкавица?“. Взе броя на „Уолстрийт Джърнъл“, където още се занимаваха с проблемите в управителния съвет на банка „Лестър“, възникнали покрай избора на нов председател. Бяха отразили гледната точка на Питър Парфит и намекваха, че назначаването му начело на банката вероятно ще бъде потвърдено на заседанието в четвъртък. Уилям се запита към чия ли гледна точка ще се придържат утре. Какво не би дал, само и само да надзърне в утрешния брой на вестника! Цяла сутрин чете регистрацията и вътрешния правилник на банка „Лестър“, за да се увери, че не е пропуснал нищо. Не му остана време за обяд, затова пък успя да отскочи до спортния магазин и да купи на сина си бейзболна ръкавица.