Джефри Арчър - Каин и Авел

— Точно така, остави на мен. Ще чуя какво ще ми каже Лийч и утре сутрин ще ти се обадя.

Тони звънна от Ню Йорк малко след полунощ и изтръгна Уилям от дълбокия сън.

— Събудих ли те?

— Да. Кой се обажда?

— Тони Симънс.

Уилям щракна лампата върху нощното шкафче и погледна будилника. Десет минути след полунощ.

— Да де, обеща на заранта да ми звъннеш.

Тони се засмя.

— Опасявам се обаче, че онова, което имам да ти казвам, не е особено смешно. Човекът, който ти оспорва председателското място в „Лестър“, се казва Питър Парфит.

— Моля? — разсъни се на мига Уилям.

— Зад гърба ти се опитва да убеди членовете на съвета да подкрепят него. Както и очаквах, Тед Лийч иска ти да оглавиш съвета, но другите са се разделили наполовина.

— Ох, по дяволите! Първо, Тони, благодаря ти и, второ, какво да правя оттук нататък?

— Ако искаш да станеш следващият председател на управителния съвет на „Лестър“, идвай веднага, докато членовете на съвета не са започнали да се питат защо се спотайваш в Бостън.

— Спотайвам се в Бостън ли?

— Поне това Парфит втълпява от няколко дни на колегите си.

— Ах, копелето му с копеле!

— Понеже отвори дума за това, и аз вече не съм готов да се обзаложа дали наистина не е копеле — пошегува се Тони.

Уилям се засмя.

— Тръгвай незабавно към Ню Йорк. Отседни в клуб „Йейл“. Утре сутрин ще обсъдим всичко.

— Ще дойда възможно най-бързо — обеща Уилям.

— Когато пристигнеш, сигурно ще спя. Събуди ме, твой ред е.

Уилям затвори и погледна Кейт, която и не подозираше за новите му неприятности. Жена му бе спала блажено през цялото време, докато той говореше по телефона. Де да можеше и той да спи така сладко. Беше достатъчно пердето да се издуе от вятъра, и Уилям се будеше. Кейт сигурно щеше да проспи и Второто пришествие. Драсна й бележка, която остави на нощното шкафче, облече се, приготви си багажа — този път си сложи и официални дрехи — и се отправи към Ню Йорк.

Пътищата бяха безлюдни и с новия даймлер Уилям пристигна само за пет часа. Влезе в града заедно с чистачите, пощальоните, вестникарчетата и сутрешното слънце и точно когато часовникът във фоайето отброи шест и петнайсет, се настани в клуб „Йейл“. Разопакова си багажа и реши да си почине един час, преди да буди Тони. Беше се унесъл, когато чу, че някой чука настойчиво на вратата. Стана от леглото и сънен, отиде да отвори. На прага стоеше Тони Симънс.

— Хубава пижама имаш, Уилям — ухили се той.

Беше облечен в делово облекло.

— Явно съм заспал. Почакай малко, ей сега ще се приготвя — рече Уилям.

— А, не, трябва да хвана влака за Бостън. Ще поговорим, докато се къпеш и обличаш.

Младежът влезе в банята и остави вратата отворена.

— И така, основният ти проблем… — подхвана Тони.

Уилям надзърна от банята.

— Не те чувам от водата.

Тони изчака той да я спре.

— Та основният ти проблем е Питър Парфит. Предполагал е, че ще оглави банката, и е очаквал да чуе в завещанието на Чарлс Лестър своето име. Откакто е чул последната воля на Лестър, настройва членовете на съвета срещу теб. Тед Лийч ще ти разкаже повече подробности, кани те днес на обяд в клуб „Метрополитън“. Вероятно ще доведе още двама-трима членове на съвета, на които можеш да се опреш. Между другото, както личи, съветът още е разцепен на две.

Уилям се поряза с бръснача.

— Ах, по дяволите! Та в кой клуб?

— „Метрополитън“ на Шейсета улица в Ийст Сайд, на две крачки от Пето авеню.

— Защо там, а не някъде на Уолстрийт?

— Когато си имаш вземане-даване с типове като Питър Парфит, не разтръбяваш на всеки срещнат какво смяташ да предприемеш. Действай разумно и не си хаби патроните. От онова, което ми каза Лийч, останах с впечатлението, че още можеш да спечелиш.

Уилям се върна в стаята, препасан през кръста с хавлиената кърпа.

— Ще се опитам — рече той. — Да не си хабя патроните де.

Тони се усмихна.

— Е, аз се връщам в Бостън. Влакът ми тръгва след десет минути. — Той си погледна часовника. — Ужас, след шест! — На вратата се спря. — Да знаеш, баща ти никога не се е доверявал на Питър Парфит. Все повтаряше, че бил хлъзгав. Не казваше нищо повече, само че е хлъзгав. — Той вдигна куфара. — Успех, Уилям!

— Как ли да ти се отблагодаря, Тони?

— Никак. Приеми, че го правя в замяна на гадното си държание към Матю.

Уилям видя как вратата се затваря, сетне си сложи колосаната яка и си оправи вратовръзката. Не проумяваше едно: години наред беше работил с Тони Симънс, а чак сега бе разбрал що за човек е той. Трябваше да изпадне в беда, за да установи, че този мъж, с когото доскоро е бил на нож, изведнъж му е станал симпатичен и му се доверява безпрекословно. Слезе в ресторанта и закуси, каквото закусват всички по хотелите: студено варено яйце, филийка твърд хляб, малко мармалад, останал сигурно от нечия маса. Портиерът му донесе брой на „Уолстрийт Джърнъл“, където на една от вътрешните страници се намекваше, че след издигането на Уилям Каин за следващ председател на управителния съвет на „Лестър“ не всичко в банката вървяло по вода. Пак добре, че вестникът не разполагаше с вътрешна информация.