Джефри Арчър - Каин и Авел

Предната вечер замина за Ню Йорк с наскоро закупения даймлер и отседна в клуб „Харвард“. Четенето на завещанието бе насрочено за десет часа на другата сутрин и когато отиде в кантора „Съливан и Кромуел“, Уилям с изненада видя, че там вече са се събрали към петдесетина души. Щом влезе в малката зала, мнозина се извърнаха към него и той поздрави братовчедите и лелите на Матю, които му се видяха доста остарели. Вероятно и те си мислеха същото за него. Затърси с очи сестрата на Матю — Сюзан. Нея обаче я нямаше. Точно в десет часа Артър Кромуел влезе в помещението, придружен от свой сътрудник, който носеше кафява кожена папка. Всички замълчаха в заредено с надежди очакване. Адвокатът започна, като обясни на събралите се наследници, че по изрично нареждане на господин Лестър завещанието му ще бъде прочетено точно половин година след неговата смърт. Тъй като нямал син, на когото да остави състоянието си, той искал прахът след кончината му да се слегне, преди да бъде огласено последното му желание.

Уилям плъзна поглед из залата, по напрегнатите лица, жадно поглъщащи всяка дума, която излизаше от устата на адвоката. Артър Кромуел чете завещанието близо час. След като изреди очакваните дарения за отделни представители на рода, за благотворителни организации и Харвардския университет, Кромуел оповести, че Чарлс Лестър е разделил личното си имущество между всички роднини — общо взето, според близостта. Дъщеря му Сюзан получи най-голям дял, останалото бе поделено по равно между петимата племенници и трите племеннички. Докато навършат трийсет години, парите и акциите им щяха да останат в попечителски фонд, управляван от банката. Мнозина други братовчеди, лели и далечни роднини получиха на място пари в брой.

Уилям се изненада, когато господин Кромуел оповести:

— Това изчерпва разпределението на известното ни имущество на покойния Чарлс Лестър.

Присъстващите взеха да се въртят на столовете, чу се припряно шушукане. Никой не искаше да признае, че е ощастливен от една нещастна смърт.

— Това обаче не е краят на завещанието на господин Чарлс Лестър — продължи невъзмутимо адвокатът и всички се укротиха, притеснени да не ги връхлети някоя неприятна изненада. Кромуел зачете нататък: — Ще продължа с думите на самия Чарлс Лестър: „Винаги съм смятал, че банката и нейното име са точно толкова добри, колкото хората, които й служат. Известно е, че се надявах синът ми Матю да ме наследи като председател на управителния съвет на «Лестър». Тази моя надежда обаче бе осуетена от трагичната му преждевременна смърт. Досега нито веднъж не съм огласявал избора си за свой наследник в банка «Лестър». Ето защо искам да се знае, че държа още на следващото заседание на управителния съвет на банка «Лестър» за негов председател да бъде утвърден Уилям Лоуел Каин, син на един от най-скъпите ми приятели, покойния Ричард Лоуел Каин, и понастоящем заместник-председател на «Каин и Кабът».“

Веднага настана страшна олелия. Всички започнаха да се озъртат и да търсят с очи из помещението тайнствения господин Уилям Лоуел Каин, за когото бяха чували малцина освен най-близките роднини на Лестър.

— Още не съм приключил — рече спокойно Артър Кромуел.

Отново се възцари тишина и присъстващите се спогледаха в очакване на поредната бомба.

Адвокатът продължи:

— Гореупоменатите наследници ще получат своя дял от имуществото и акциите на „Лестър и сие“ единствено при условие че на следващото годишно събрание на акционерите гласуват за господин Каин и продължат да го подкрепят най-малко през следващите пет години, освен ако самият господин Каин не заяви, че не желае да поеме ръководството на управителния съвет.

Отново настана врява. На Уилям му се прииска да е на милион километри оттук — не знаеше да се радва ли, или да признае, че е най-мразеният човек в залата.

— С това се изчерпва последната воля и завещанието на Чарлс Лестър — оповести господин Кромуел, но го чуха само на първия ред.

Уилям вдигна очи. Към него вървеше Сюзан Лестър. Вече не бе пълна, затова пък милите лунички си бяха останали върху лицето й. Той й се усмихна, но младата жена го подмина, сякаш изобщо не го бе забелязала. Уилям посърна.

Без да обръща внимание на шумотевицата, към него забърза снажен беловлас мъж в раиран костюм и сребриста вратовръзка.

— Вие сте Уилям Каин, нали, господине?

— Да — потвърди притеснен той.

— Казвам се Питър Парфит — представи се непознатият.