Джефри Арчър - Каин и Авел

Адвокатът помълча, пък се съгласи.

— Можете ли да ми докладвате след седмица?

— Нека да са две, господин Каин — отвърна другият мъж.

— Пълен доклад след две седмици, нали така, господин Коен?

— Точно така, след две седмици, господин Каин.

Както винаги, и този път адвокатът удържа на думата си и на петнайсетата сутрин върху писалището на Уилям лежеше изчерпателен доклад. По всичко личало, че Авел Розновски нямал никакви делови отношения с Хенри Осбърн. Смятал го за полезен с политическите му връзки, но нищо повече. Откакто напуснал Бостън, Осбърн се местел от работа на работа, докато накрая постъпил в управлението на застрахователно дружество „Грейт Уестърн“. Вероятно тъкмо заради това се познавал с Авел Розновски — старият „Ричмънд“ в Чикаго открай време бил застрахован в „Грейт Уестърн“. След като хотелът изгорял, дружеството първоначално отказало да изпрати застраховката. Някой си Дезмънд Пейси, бивш директор на хотела, си признал, че е подпалил умишлено сградата, и бил осъден на десет години затвор. Имало подозрения, че и Авел Розновски е замесен. Те обаче не били доказани и след време застрахователното дружество се видяло принудено да му изплати седемстотин и петдесет хиляди долара. По-нататък в доклада се казваше, че Осбърн се бил отдал на политиката и сега бил член на градския съвет. Било обществена тайна, че се надява да стане конгресмен от Чикаго. Наскоро се бил оженил за Мари Акстън, дъщеря на заможен производител на лекарства, и засега нямал деца.

Уилям прочете доклада още веднъж, за да се увери, че не е пропуснал нещо, пък било то и незначително. Макар на пръв поглед Авел Розновски и Хенри Осбърн да не бяха тясно свързани, и двамата го мразеха, макар и по коренно различни причини, и представляваха потенциална опасност. Уилям изпрати на Томас Коен чек и го помоли всяко тримесечие да му представя доклад. Месеците обаче минаваха, докладите не съдържаха нищо ново и Уилям престана да се безпокои. Явно бе взел твърде на сериозно снимката в „Бостън Глоуб“.

През пролетта на 1937 година Кейт го дари с дъщеря, която кръстиха Вирджиния. Уилям отново се запретна да сменя пеленки и толкова се прехласна по „малката госпожица“, че се налагаше всяка вечер Кейт да се притичва на помощ на дъщеричката си от страх, че мъжът й така и няма да я остави да заспи. Ричард, който сега бе на две и половина години, не се зарадва особено на новия член на семейството, но новото дървено войниче на конче попритъпи ревността.

В края на годината се оказа, че отделът на Уилям в „Каин и Кабът“ е донесъл на банката добра печалба. Младият банкер се бе отърсил от летаргията, обхванала го след смъртта на Матю, и бързо си възвръщаше славата на далновиден играч на фондовата борса. Дори Тони Симънс не му се бъркаше толкова и не го дразнеше постоянно. Въпреки това Уилям тайничко се притесняваше, че ще се наложи да чака още седемнайсет години, докато Симънс излезе в пенсия, за да стане председател на управителния съвет, и се замисли дали да не си потърси работа в друга банка.

Уилям и Кейт редовно гостуваха по веднъж в месеца, в края на седмицата, на Чарлс Лестър в Ню Йорк. През трите години, изминали от смъртта на Матю, старецът съвсем бе грохнал и във финансовите кръгове се мълвеше, че изобщо не се вълнува от работата си и почти не стъпва в банката. Уилям тъкмо вече се питаше колко ли му остава да живее, когато след няколко седмици той наистина почина. Младежът отиде в Ню Йорк за погребението, на което присъстваха като че ли всички, включително вицепрезидентът на Съединените щати Джон Нанс Гарнър. След погребението Уилям и Кейт се качиха на влака за Бостън покрусени. Съзнаваха, че са загубили последния човек, свързвал ги със семейство Лестър.

След около половин година Уилям получи официално писмо от прочутата нюйоркска адвокатска кантора „Съливан и Кромуел“, в което го канеха да присъства на четенето на завещанието. Уилям отиде в кантората на Уолстрийт по-скоро от преданост към семейство Лестър, отколкото от любопитство какво му е завещал Чарлс Лестър. Надяваше се все пак да получи нещо дребно, което да му напомня за Матю и което той да сложи до „Харвардското гребло“, все още окачено върху стената в голямата стая за гости в Червената къща. Искаше да се възползва от възможността и да поднови познанството си с някои представители на рода Лестър, които помнеше още от училище и от университета, когато бе идвал да прекарва ваканциите у своя приятел.