Джефри Арчър - Каин и Авел

— Благодаря ти, че дойде, Уилям, и ми каза лично. Знаех си аз, че има нещо, откакто Матю престана да ми гостува всеки месец. Ще идвам в края на всяка седмица. Той сигурно ще иска да остане при вас с Кейт. Ще се опитам да не показвам колко ми е тежко. Божичко, какво толкова е направил, че да го сполети това! След смъртта на жена ми работя единствено заради Матю, сега на кого ще оставя банката? Сюзан не се интересува от нея.

— Идвайте в Бостън винаги, когато ви се прииска. Ще бъдете добре дошъл.

— Благодаря ти, Уилям, за всичко, което правиш за Матю. — Старецът се взря в него. — Жалко, че баща ти не е жив, за да види колко достоен е синът му за името „Каин“. Де да можех да се разменя с Матю, той да живее, а аз…

— Трябва да се връщам при него.

— Да, да, разбира се. Кажи му, че го обичам и съм понесъл мъжки новината. Не му казвай друго, чу ли?

— Да, господине.

Същата вечер Уилям се върна в Бостън и завари Матю у тях — четеше на верандата най-нашумялата напоследък американска книга „Отнесени от вихъра“. Вдигна глава, когато Уилям излезе през френските прозорци при него.

— Как го понесе баща ми?

— Разплака се — отвърна другият мъж.

— Председателят на управителния съвет на банка „Лестър“ се е разплакал? И таз добра! — възкликна Матю. — Внимавай да не го научат акционерите.

Матю престана да пие и до последните си дни работи усърдно, доколкото му го позволяваха силите. Уилям бе смаян от решимостта му и постоянно се виждаше принуден да го спира. Матю обаче не се предаваше толкова лесно и дори взимаше на подбив приятеля си, като в края на всеки работен ден му проверяваше пощата. Преди обилната вечеря двамата играеха тенис или се състезаваха с гребните лодки на реката.

— Ще разбера, че наистина съм умрял, едва когато престана да те побеждавам — шегуваше се Матю.

Накрая съвсем изнемощя, но предпочете, вместо да постъпва в болница, да остане в Червената къща. Седмиците се нижеха мъчително бавно, на Уилям обаче му се струваше, че отлитат с шеметна бързина, и всяка сутрин той се събуждаше с мисълта дали приятелят му още е жив.

Матю издъхна един четвъртък — оставаше му да дочете още четирийсет страници от „Отнесени от вихъра“.

Погребението беше в Ню Йорк и Уилям и Кейт останаха у Чарлс Лестър. За половин година той съвсем бе грохнал и докато стоеше край гробовете на жена си и сина си, сподели с Уилям, че животът му вече няма смисъл. Младежът не отвърна нищо. Каквото и да кажеше, не можеше да утеши покрусения баща. На другия ден се върнаха с Кейт в Бостън. Без Матю Червената къща им се стори странно пуста. Последните няколко месеца бяха най-щастливото, но и най-нещастното време в живота на Уилям. Покрай смъртта се бе сближил неимоверно и с Матю, и с Кейт, което при обичайни обстоятелства надали щеше да е възможно.

След погребението на Матю му беше трудно да се върне към задълженията си в банката. Често му се случваше да стане от писалището и да тръгне към кабинета на своя приятел било за да се посъветва, било за да се посмеят, било просто да се увери, че той още е жив. Него обаче го нямаше. Минаха доста седмици, докато Уилям си наложи да не го прави.

Тони Симънс прояви голямо разбиране, това обаче не помогна особено. Уилям загуби всякакъв интерес към банкерството, дори към самата „Каин и Кабът“ — месеци наред изпитваше угризения за смъртта на Матю. Винаги бе смятал, че двамата ще остареят заедно и ще имат еднаква съдба. Никой не го укоряваше, че е занемарил работата. Дори Кейт започна да се безпокои, задето мъжът й прекарва дълги часове сам.

После една сутрин се събуди и видя, че той е седнал на крайчеца на леглото и я наблюдава вторачено. Тя премигна срещу него.

— Какво има, скъпи?

— А, нищо, просто гледам най-ценното, което притежавам — иска ми се да не го възприемам като нещо, което се разбира от само себе си.

В края на 1932 година Съединените щати все още бяха в мъртвата хватка на икономическата криза и Авел започна да се притеснява за бъдещето на хотелска верига „Барон“. За две години се бяха разорили две хиляди банки, всяка седмица нови и нови затваряха врати. И досега безработните възлизаха на цели девет милиона, което имаше едно-единствено достойнство — така Авел можеше да държи на щат в хотелите си само доказани професионалисти. Въпреки това хотелите бяха на загуба от седемдесет и две хиляди долара в година, за която той бе предсказал, че ще излязат на нула, и вече се питаше дали кесията и търпението на неговия благодетел ще издържат достатъчно дълго, та веригата да си стъпи на краката.