Джефри Арчър - Каин и Авел

Уилям последва без особено желание предложението на Питър Парфит и се впусна да обсъжда с домакините къде те с Кейт да се настанят за постоянно в Ню Йорк. Беше донякъде изненадан, че Парфит не изгаря от желание да говорят за банкерство, и реши, че е заради присъствието на жена му. В края на чудесната вечер попрекалиха с брендито и вече бе минало един след полунощ, когато Уилям се прибра в клуб „Харвард“.

Веднага щом се върна в Бостън, докладва на Тони Симънс какво се е случило в Ню Йорк. Само това оставаше — да го научи от друг. Симънс посрещна изненадващо добре новината.

— Жалко, че ни напускаш, Уилям. Банка „Лестър“ може и да е два-три пъти по-голяма от нашата, но наистина ще ми е трудно да ти намеря заместник, пък и се надявам да помислиш добре, преди да приемеш назначението.

Уилям се учуди и не успя да го прикрие.

— Да ти призная, Тони, очаквах да се зарадваш, че най-после си се отървал от мен.

— Кога най-после ще повярваш, Уилям, че на първо място поставям банката? И за миг не съм се съмнявал — ти си един от най-прозорливите специалисти по инвестициите в Щатите. Ако сега напуснеш „Каин и Кабът“, съвсем естествено ще те последват и мнозина от най-важните клиенти на банката.

— За нищо на света няма да прехвърля парите си в „Лестър“ — увери го младежът, — надявам се да не го сторят и клиентите.

— То се знае, че няма да седнеш да ги убеждаваш да прехвърлят сметките си при теб, Уилям, въпреки това някои със сигурност ще държат и занапред да управляваш банковите им портфейли. И те като баща ти и Чарлс Лестър са убедени, и то с право, че важното в една банка са хората и доброто име.

Краят на седмицата бе за Уилям и Кейт доста напрегнат — те очакваха с нетърпение понеделника и решението на управителния съвет в Ню Йорк. В понеделник сутринта Уилям не мръдна от кабинета си и при всяко иззвъняване на телефона вдигаше сам слушалката, но до следобед така и не научи нищо. Дори не отиде да обядва. Някъде след шест часа Питър Парфит най-сетне се обади.

— Опасявам се, Бил, че се появиха неочаквани спънки — бяха първите му думи.

Уилям трепна.

— Вие обаче не се притеснявайте, смятам, че владея положението. Но членовете на управителния съвет настояват за правото да противопоставят на издигането ви свой кандидат. Някои стигнаха дотам да твърдят, че съответната точка в завещанието нямала правна стойност. Възложиха ми неприятната задача да ви попитам дали сте готов да участвате в избори и да се състезавате с кандидата на управителния съвет.

— А кой ще бъде той? — поинтересува се младежът.

— Засега никой не споменава имена, но мен ако питате, ще издигнат Тед Лийч. Никой освен него не проявява и най-малко желание да се състезава с вас.

— Дайте ми малко време да помисля — отвърна Уилям. — За кога е насрочено следващото заседание на съвета?

— След седмица — отговори Парфит. — Но вие не се плашете от Тед Лийч. Убеден съм, че ще победите с лекота. През седмицата ще ви държа в течение.

— Искате ли, Питър, да дойда в Ню Йорк?

— Засега не. Според мен това няма да помогне.

Уилям му благодари и затвори. Прибра книжата в старото кожено куфарче и си тръгна доста потиснат от банката. На служебния паркинг го настигна Тони Симънс, който носеше куфар.

— Не знаех, че заминаваш, Тони.

— Отивам на месечната вечеря на банкерите в Ню Йорк. Утре следобед се връщам. Смятам, че преспокойно мога да оставя за двайсет и четири часа „Каин и Кабът“ в кадърните ръце на следващия председател на управителния съвет на „Лестър“.

Уилям се засмя.

— Нищо чудно вече да съм бившият председател — отвърна той и обясни на Симънс какво е станало.

И този път се изненада от реакцията му.

— Вярно е, че Тед Лийч очакваше да оглави „Лестър“ — отбеляза замислено той. — Знаят го всички финансисти. Същевременно обаче той е верен служител на банката и не ми се вярва да тръгне срещу изрично изразената воля на Чарлс Лестър.

— Дори не знаех, че го познаваш — рече младежът.

— Съвсем бегло — уточни Тони. — Беше един курс преди мен в Йейлския университет и сега се виждаме по тия проклети банкерски вечери, на които и ти, щом станеш председател на съвета, ще бъдеш принуден да ходиш. Лийч ще присъства и довечера. Ако искаш, ще поговоря с него.

— Да, ако обичаш, но бъди предпазлив, чу ли?

— Драги ми Уилям, забрави ли, че посвети близо десет години от живота си на това да ме обвиняваш в прекалена предпазливост.

— Извинявай, Тони. Странна работа, когато човек е погълнат от проблемите си, не разсъждава трезво. Ще се оставя в твоите ръце и ще следвам съветите ти.