Джефри Арчър - Каин и Авел

Уилям се върна в стаята си и помоли телефонистката да го свърже с един номер в Бостън. Накараха го да чака няколко минути.

— Извинявайте, господин Каин. Не знаех, че се обаждате вие. Честито за назначението ви като председател на „Лестър“. Дано това означава, че в бъдеще ще бъдете много по-чест посетител в нюйоркския ни клон.

— Зависи от вас, господин Коен.

— Нещо не разбирам — отвърна адвокатът.

Уилям му обясни какво е станало последните няколко дни и му прочете съответните места в завещанието на Чарлс Лестър.

Томас Коен си записа всичко до последната дума и после го проучва доста дълго.

— Как мислите, съдът ще признае ли последната му воля? — попита Уилям.

— Знае ли човек! Не се сещам за прецедент. Навремето, през деветнайсети век един член на английския парламент е завещал мястото си там и никой не го е оспорил, а после наследникът е станал министър-председател. Това обаче се е случило преди повече от век, и то в Англия. В този случай, ако управителният съвет реши да оспори завещанието на господин Лестър и вие го дадете под съд, не се наемем да предскажа какво ще реши съдията. Лорд Мелбърн не е трябвало да се бори със съдия по наследствените дела от Нюйоркския съдебен окръг. При всички положения казусът е доста любопитен, господин Каин.

— Какво ще ме посъветвате? — рече Уилям.

— Аз, господин Каин, съм евреин. В началото на века съм пристигнал с кораб от Германия и винаги съм бил принуден да се боря със зъби и нокти за всичко, каквото съм поискал. Достатъчно силно ли искате да станете председател на управителния съвет на „Лестър“?

— Да, господин Коен.

— Тогава слушайте един старец, който с годините започна да се отнася към вас с голямо уважение и ако мога да се изразя така, с известна обич. Ще ви кажа какво щях да направя, ако бях изпаднал във вашето затруднително положение.

След един час Уилям затвори и тъй като имаше малко време за убиване, тръгна да се разхожда по Парк авеню. Мина покрай парцел с голям строеж. На огромната чиста табела пишеше: „Следващият «Барон» ще бъде в Ню Йорк. Ако веднъж сте били гости на «Барон», и през ум няма да ви мине да отсядате другаде“. Уилям се усмихна за пръв път тази сутрин и продължи с по-напета стъпка към клуб „Метрополитън“.

Тед Лийч, нисък, изрядно облечен мъж с тъмнокестенява коса и по-светли мустаци, го чакаше във фоайето. Заведе Уилям в бара. Младежът се възхити от ренесансовия стил в клуба, построен през 1894 година от Ото Кун и Стандфорд Уайт. Клубът бе основан от Дж. П. Морган, когато един от най-добрите му приятели бе изгубил местните избори.

— Доста щедра постъпка дори за много близък приятел — отбеляза Тед Лийч колкото да става разговор. — Какво ще пиете, господин Каин?

— Сухо шери, ако обичате — отвърна Уилям.

След малко момчето в красива синя униформа се върна със сухото шери, освен това носеше уиски и вода. Не се налагаше да пита господин Лийч какво ще поръча.

— За следващия председател на управителния съвет на „Лестър“ — вдигна Тед Лийч чашата.

Уилям се подвоуми.

— Вие, господин Каин, не пийте. Нали знаете, човек никога не бива да пие в своя чест.

Уилям се засмя. Не се сещаше какво да каже.

След няколко минути към тях през бара се зададоха двама по-възрастни мъже, и двамата високи и наперени в официалните си сиви костюми с жилетки, колосани яки и тъмни едноцветни вратовръзки без шарки по тях — униформата на всички банкери. Ако ги беше срещнал на Уолстрийт, Уилям нямаше да им обърне внимание. В клуб „Метрополитън“ обаче се взря изпитателно в тях.

— Господин Алфред Роджърс и господин Уинтроп Дейвис — представи ги Тед Лийч.

Уилям се усмихна сдържано — още не знаеше кой на чия страна е. Двамата новодошли също го изучаваха внимателно. Известно време всички мълчаха.

— Откъде да започнем? — попита мъжът на име Роджърс и монокълът падна от окото му.

— От обяда — отвърна Тед Лийч.

Тримата закрачиха уверено, очевидно знаеха къде отиват, и Уилям ги последва. Ресторантът на втория етаж беше просторен, също с великолепен висок таван. Оберкелнерът ги заведе на маса при прозореца с изглед към Сентръл Парк, където никой нямаше да чува разговора.

— Дайте да поръчаме и после ще поговорим — подкани Тед Лийч.

Уилям мерна през прозореца хотел „Плаза“. В съзнанието му нахлуха спомени как с бабите си и с Матю бяха празнували там дипломирането си. Младежът се опитваше да си спомни още нещо от онова посещение в „Плаза“, но какво ли…