Джефри Арчър - Каин и Авел

В два и половина взе такси, което да го откара до банката на Уолстрийт, и беше там в три без нещо. Младичкият портиер го попита има ли уговорена среща.

— Аз съм Уилям Каин.

— О, да, уважаеми господине, отивате в заседателната зала на управителния съвет.

„Майко мила — притесни се Уилям, — дори не помня къде се намираше.“

Младежът забеляза смущението му.

— Тръгнете, господине, по коридора вляво, после на втория етаж завийте надясно.

— Благодаря ви — рече Уилям и тръгна възможно най-уверено по коридора.

Усети, че сърцето му бие по-силно и от часовника във фоайето. Нямаше да се учуди, ако го чуеше да отброява три часа.

Тед Лийч стоеше сам на вратата на заседателната зала.

— Ще си имаме неприятности — бяха първите му думи.

— Няма страшно — успокои го Уилям. — На Чарлс Лестър щеше да му хареса, той не се боеше от неприятности.

Влезе във внушителното помещение с дъбова ламперия — не му се налагаше да брои главите, за да се увери, че присъстват всички членове на управителния съвет. Това бе от заседанията, които никой от съвета не би си позволил да пропусне. Още щом той се появи, всички млъкнаха и го загледаха, както стояха прави в тягостната тишина. Младежът зае председателското място на дългата махагонова маса още преди Питър Парфит да се е усетил какво става.

— Заповядайте, седнете, господа — каза младежът с надеждата, че гласът му не трепери.

Тед Лийч и неколцина от останалите директори седнаха веднага, други го сториха малко по-късно без особено желание. Чу се шушукане. Уилям видя, че двама от членовете на съвета, които не познаваше, се канят пак да се изправят и да го прекъснат.

— Преди да сме чули изказванията, бих искал с ваше разрешение да кажа няколко встъпителни думи, пък после вие ще решите какво да правим оттук нататък. Според мен това е най-малкото, което можем да сторим, за да изпълним волята на вече покойния Чарлс Лестър.

Двамата пак си седнаха на местата.

— Благодаря ви, господа. Като начало бих искал да заявя недвусмислено пред всички присъстващи, че нямам никакво желание да оглавявам вашата банка. — Той помълча — за по-голямо въздействие. — Освен ако такава не е волята на мнозинството членове на управителния съвет. — Сега всички в помещението бяха впили очи в него. — Понастоящем, господа, съм заместник-председател на управителния съвет на „Каин и Кабът“, където притежавам петдесет и едно на сто от акциите. Банка „Каин и Кабът“ е основана от моя дядо и според мен може да се мери с „Лестър“ ако не по размери, то поне по уважението, с което се ползва. Ако в изпълнение на последната воля на Чарлс Лестър ми се наложи да напусна Бостън и да се преместя в Ню Йорк, за да стана следващият председател на управителния съвет на „Лестър“, то това, признавам, ще бъде тежко и за мен, и за семейството ми. Въпреки това такова е изричното желание на Чарлс Лестър и аз ще му се подчиня, тъй като Лестър не беше от хората, които правят с лека ръка подобни предложения, и аз смятам да погледна сериозно на него. Бих искал да добавя и че в продължение на петнайсет години неговият син — Матю Лестър, ми бе най-добрият приятел и според мен е истинска трагедия, че аз, а не той се обръщам днес към вас като човека, издигнат за отговорната длъжност.

Някои от членовете на управителния съвет закимаха одобрително.

— Господа, ако днес имам щастието да спечеля вашата подкрепа, ще жертвам всичко, което имам в Бостън, само и само за да ви служа вярно. Струва ми се излишно да ви запознавам надълго с опита си като банкер. Предполагам, всички директори, които днес присъстват и които са прочели завещанието на Чарлс Лестър, са си направили труда да проверят защо той е сметнал, че тъкмо аз съм достоен да го наследя на неговия пост. Председателят на управителния съвет на моята банка — Антъни Симънс, когото мнозина от вас със сигурност познават, ме помоли да остана в „Каин и Кабът“. Вчера възнамерявах да уведомя господин Парфит за окончателното си решение и щях да го направя, стига той да си бе направил труда да се свърже по телефона с мен и да потърси тази информация. Миналия петък имах удоволствието да вечерям у госпожа и господин Парфит и тогава господин Парфит ми каза, че нямал намерение да оглавява тази банка. По негово мнение единствен мой съперник за длъжността бил господин Едуард Лийч, другият заместник-председател на вашия съвет. Поговорих лично с господин Лийч и той ме уведоми, че винаги съм имал подкрепата му за длъжността. Така отсъдих, че и двамата заместник-председатели стоят зад мен. Тази сутрин обаче прочетох „Уолстрийт Джърнъл“ и макар че още от осемгодишна възраст не се осланям на предвижданията им… — Тук-там в залата се чу смях. — Реших, че не е зле да присъствам на днешното заседание и да се уверя, че още се радвам на подкрепата и на двамата заместник-председатели и дописката в „Джърнъл“ не е точна. Заседанието е свикано от господин Лийч и аз се чувствам длъжен да го попитам именно сега дали все още ме подкрепя като наследник на Чарлс Лестър, като следващия председател на съвета на банката.