Джефри Арчър - Каин и Авел

— Не преувеличавай.

— Не преувеличавам, Уилям. Вече година банката търпи Матю Лестър и единственото, което ме е спирало да ти кажа колко разтревожен съм, е близкото ти приятелство с него и с родителите му. Виж, неговата оставка ще приема на драго сърце. Един по-силен мъж отдавна да е напуснал. А и приятелите му нямаше да си мълчат.

— И дума да не става — отсече Уилям. — Напусне ли той, напускам и аз.

— Така да бъде, Уилям — рече Тони. — Нося отговорност пред хората, внесли парите си при нас, а не пред приятелите ти от училище.

— Някой ден ще съжаляваш, че си го казал, Тони — закани се младежът, след което излезе с гръм и трясък от кабинета на председателя на управителния съвет и се върне вбесен в своя кабинет.

— Къде е господин Лестър? — подвикна той, докато минаваше покрай секретарката.

— Още не е дошъл, уважаеми господине.

Той погледна отчаян часовника си.

— Веднага щом се появи, му кажете, че искам да го видя.

— На всяка цена, господине.

Както ругаеше, Уилям заснова из кабинета си. За беда всичко, което Тони Симънс му беше казал за Матю, бе вярно. Уилям се опита да си спомни кога е започнало всичко и затърси някакво просто обяснение. Мислите му бяха прекъснати от секретарката.

— Господин Лестър дойде току-що.

Матю влезе доста плахо, очевидно пак го мъчеше махмурлук. През последната година направо се бе състарил, лицето му бе посърнало, по него нямаше и следа от някогашната свежест, присъща на всички, които спортуват. Уилям направо не можеше да го познае. Нима това бе неговият приятел от двайсет години?

— Къде се губиш, дявол те взел?

— Успах се — заоправдава се другият младеж и както никога, се почеса по лицето. — Легнах си доста късно.

— В смисъл че си препил.

— Не, не съм прекалявал с пиенето. Имам ново гадже, държа ме буден цяла нощ. Ненаситна жена, ще знаеш.

— Кога ще прекратиш това безобразие, Матю? Преспал си едва ли не с всяка неомъжена жена в Бостън.

— Не преувеличавай, Уилям. Сигурно са останали една-две, поне се надявам. Пък и не забравяй, има хиляди омъжени жени.

— Не ми е до смях, Матю.

— Я не се занасяй, Уилям. Какво си увесил нос?

— Увесил съм нос ли? Току-що Тони Симънс ми чете конско заради теб и което е по-лошото, знам, че е прав. Лягаш с всяка фуста, пък и това пиене ще те вкара в гроба. Вече изобщо не може да се разчита на теб. Защо, Матю? Кажи ми де. Сигурно има някакво просто обяснение. Допреди година бе един от най-надеждните хора, които съм срещал през живота си. Какво ти става, Матю? Какво да кажа на Тони Симънс?

— Кажи му да върви по дяволите и да си гледа работата.

— Погледни истината в очите, Матю, на него точно това му е работата. Ръководим банка, а не бордей, и си назначен за директор по личната ми препоръка.

— И не оправдах доверието, така ли?

— Не съм казвал такова нещо.

— Какво тогава казваш?

— Озапти се за седмица-две и свърши малко работа. Всички бързо ще забравят какви си ги вършил.

— Това ли искаш?

— Да — отсече Уилям.

— Ще изпълня волята ти, о, господарю! — произнесе театрално другият младеж, после тракна с токове и излезе.

— До гуша ми дойде от теб — промърмори в отговор Уилям.

Същия следобед реши да прегледа заедно с Матю инвестиционния портфейл на един клиент, приятелят му обаче сякаш бе изчезнал вдън земя. След обедната почивка изобщо не се бе вясвал в банката и оттогава не го бе виждал никой. Вечерта дори удоволствието да сложи Ричард да спи не успя да откъсне Уилям от тревогата му за Матю. Ричард вече казваше „четири“ и баща му се опитваше да го научи да изрича и „пет“, малчуганът обаче вироглаво си повтаряше „мед“.

— Ако не можеш да казваш „пет“, как, Ричард, ще станеш банкер? Изключено — рече Уилям на сина си точно когато в детската стая влезе Кейт.

— Може пък да предпочете по-достойно поприще — подметна тя.

— Кое може да е по-достойно от банкерството? — попита мъжът й.

— Може да стане например музикант, бейзболист, дори президент на Съединените щати.

— От трите професии, които изброи, лично аз предпочитам да рита топката — само тогава ще получава прилична заплата — отвърна Уилям и зави Ричард.

Преди да се унесе, момченцето изрече:

— Мед, тати.

Уилям се примири. Явно днес не му вървеше.

— Изглеждаш много уморен, скъпи. Дано не си забравил, че сме канени у Андрю Маккензи.

— Ох, да му се не види! Съвсем ми изхвърча от главата. В колко ни очаква?

— След около час.

— Добре тогава. Но първо ще взема една вана.