Джефри Арчър - Блудната дъщеря

— Мисля, че всички сме готови — каза Флорентина, когато Ричард се появи отново. Не можеше да повярва на очите си — беше облякъл ризата с червеното райе.

Шофьорът отвори вратата на взетия под наем линкълн и Флорентина и децата се настаниха на задната седалка; Ричард седна срещу тях. Докато си проправяха бавно път през натовареното движение на Ню Йорк, Флорентина мълчеше. Ричард се наведе и докосна ръката й. Шофьорът спря автомобила пред малка елегантна къща от кафяв камък на Шестдесет и осма улица.

— Деца, не забравяйте, че трябва да се държите възпитано.

— Да, мамо — в хор отвърнаха те, без да се притесняват от мисълта, че най-сетне ще видят единия от дядовците си.

Още преди да излязат, вратата на къщата се отвори и на прага се появи възрастен мъж в полуофициален костюм, поклони се леко и каза:

— Добър вечер, госпожо. Радвам се да ви видя, господин Ричард.

Кейт ги чакаше в гостната. Погледът на Флорентина моментално бе привлечен от масления портрет на прекрасна жена, седнала в червено кожено кресло и сложила ръце в скута си.

— Бабата на Ричард — каза Кейт. — Не я познавах, но не е трудно да се види, че е била красавица.

Флорентина се взираше в картината.

— Какво има, скъпа? — попита Кейт.

— Пръстенът — едва чуто прошепна Флорентина.

— Да, нали е прекрасен? — каза Кейт и вдигна ръка, за да покаже пръстена с диаманти и сапфири. — Уилям ми го даде, когато ме попита дали искам да се омъжа за него.

— Не, пръстенът от портрета — каза Флорентина.

— О, да, чудесна изработка. Пазел се е в семейството от поколения, но от доста години никой не знае къде е. Споменах за това на Уилям, но той не можа да каже нищо по въпроса.

Флорентина вдигна ръка и Кейт впери невярващ поглед в старинния пръстен. Погледите на всички отново се преместиха върху картината — не можеше да има абсолютно никакво съмнение, че пръстенът е същият.

— Това е подарък за кръщенето ми — каза Флорентина. — Само че така и не научих от кого.

— Боже мой! — слисано промълви Ричард. — Никога не ми е минавало през ума…

— А баща ми и до днес не знае — каза Флорентина.

В помещението дотърча една прислужница.

— Извинете, госпожо, казах на господин Каин, че всички са тук. Той помоли Ричард и съпругата му да бъдат така добри да се качат при него.

— Вървете — каза Кейт. — Ще дойда след малко с децата.

Флорентина хвана съпруга си за ръка и се заизкачва по стълбата, като нервно въртеше старинния пръстен. Влязоха в стаята и видяха Уилям Лоуел Каин, седнал в червеното кожено кресло до камината. „Колко красив мъж“, помисли си Флорентина и си даде сметка, че съпругът й ще изглежда по същия начин, когато остарее.

— Татко, запознай се със съпругата ми — каза Ричард.

Тя пристъпи напред, за да бъде посрещната от топлата и нежна усмивка на Уилям Каин.

Ричард чакаше отговора на баща си, но Флорентина знаеше, че възрастният човек никога няма да й проговори.

Авел вдигна телефона на нощното шкафче.

— Намерете ми Джордж. Трябва да се облека.

Прочете отново писмото. Не можеше да повярва, че Уилям Каин е бил тайнственият му покровител.

Когато Джордж дойде, Авел не каза нищо, а просто му подаде листа. Джордж бавно го прочете и пророни:

— Боже господи!

— Трябва да ида на погребението.

Пристигнаха в църквата „Св. Троица“ в Бостън няколко минути след началото на службата и застанаха зад последната редица опечалени. Ричард и Флорентина стояха от двете страни на Кейт. На опелото присъстваха трима сенатори, петима конгресмени, двама епископи, повечето управители на водещи банки и издателят на „Уолстрийт Джърнъл“. Председателят и всички директори от управителния съвет на „Лестър“ също бяха тук.

— Мислиш ли, че могат да ми простят? — попита Авел.

Джордж не отговори.

— Ще отидеш ли да ги видиш?

— Да, разбира се.

— Благодаря ти, Джордж. Надявам се Уилям Каин да е имал такъв добър приятел като теб.

Авел седеше в леглото и час по час поглеждаше към вратата. Когато тя най-сетне се отвори, той едва позна прекрасната млада дама, която някога бе наричал „мъничката ми“. Усмихна й се предизвикателно, докато я гледаше над очилата си. Джордж остана на прага, докато Флорентина изтича до леглото и се хвърли в обятията на баща си — дълга прегръдка, която не можеше да компенсира изминалите десет години, както й призна той.

— Имаме да говорим за толкова много неща — каза Авел. — Чикаго, Полша, политиката, магазините… Но първо за Ричард. Ще повярва ли, че до вчера не знаех, че баща му е бил моят благодетел?