Джефри Арчър - Блудната дъщеря

Никой от присъстващите не разбра, че дамата, която седеше до Зофя, вперила поглед право пред себе си, тържествува с цялото си сърце.

Много радост и тъга заобикаляше Флорентина, но нищо не можеше да се сравни със сбогуването й с мис Тредголд. Във влака на път от Чикаго до Ню Йорк Флорентина се опитваше по всякакъв начин да изрази любовта и благодарността си и подаде на възрастната жена един плик.

— Какво е това, дете? — попита мис Тредголд.

— Четирите хиляди акции на хотелска група „Барон“, които си спечелихте за последните четири години.

— Но това включва и твоите акции, скъпа.

— Не — каза Флорентина. — Вътре не влизаше подготовката за спечелването на стипендията.

Мис Тредголд не отговори.

Час по-късно стояха на нюйоркското пристанище и мис Тредголд най-сетне реши да даде път в живота на възпитаницата си.

— Ще си мисля за теб от време на време, скъпа — каза тя. — Надявам се, че баща ми е бил прав за призванието ми.

Флорентина целуна мис Тредголд по бузите и остана да я гледа как се качва по подвижния мост. Когато стигна палубата, мис Тредголд се обърна, махна с ръка и направи знак на носача, която взе багажа й и последва сурово изглеждащата дама към каютите. Тя не се обърна да погледне Флорентина, която стоеше като статуя на кея и едва сдържаше сълзите си — само защото знаеше, че мис Тредголд няма да го одобри.

Когато стигна каютата си, мис Тредголд подхвърли на момчето петдесет цента и заключи вратата.

После Уинифред Тредголд седна на ръба на койката и заплака на глас, без да се сдържа.

Флорентина не се бе чувствала така несигурно от времето, когато за първи път прекрачи прага на Девическото латинско училище. Когато се върна от пътуването до Европа, което предприе през лятната ваканция с баща си, вкъщи я очакваше дебел кафяв плик от Радклиф. В него намери всички подробности къде и на кого да докладва, какво облекло да носи, каталог на курсовете, както и „червена книга“ с основните правила на университета. Флорентина започна да я изучава най-подробно и така стигна до Правило 11а: „Ако поканите мъж на чай в стаята си, през цялото време вратата следва да бъде отворена, а краката и на двама ви през цялото време трябва да докосват пода“. Избухна в смях при мисълта, че може да се случи да прави любов за първи път в живота си права, на отворена врата и с чаша чай в ръка.

С наближаването на времето да напусне Чикаго започваше да разбира все повече до каква степен е зависела от мис Тредголд. Събра багажа си в три големи куфара, където намериха място и всички нови дрехи, които си бе купила по време на пътуването в Европа. Майка й, която изглеждаше много елегантна в последния костюм на Шанел, я откара до гарата. Когато се качи във влака, Флорентина внезапно си даде сметка, че за първи път тръгва нанякъде, без да познава никого на мястото, към което се е запътила.

Когато пристигна в Бостън, Нова Англия бе обагрена в прекрасните септемврийски контрасти на кафяво и зелено. Стар жълт училищен автобус чакаше на гарата, за да закара студентите до кампуса. Докато древната машина пресичаше река Чарлз, Флорентина погледна през задния прозорец и видя как слънцето проблясва зад купола на щатския парламент. Няколко платноходки се носеха по вълните, осем студенти ентусиазирано гребяха срещу течението, а един възрастен мъж караше колело по алеята покрай брега и крещеше заповеди през мегафон. Когато автобусът спря в двора на Радклиф, някаква жена на средна възраст, облечена в традиционните за университета дрехи, събра новопристигналите и ги въведе в залата „Лонгфелоу“. Там им бе обяснено в кое общежитие ще живеят през първата година и бяха разпределени по стаи. Флорентина се оказа в стая 7 в Уитман Хол. Една второкурсничка й помогна да отнесе багажа си, след което я остави да се настани.

Помещението миришеше така, сякаш бояджиите бяха приключили ремонта вчера. Ясно беше, че ще й се наложи да споделя стаята с две други момичета — имаше три легла, три шкафчета, три писалища, три настолни лампи, три възглавници, три комплекта чаршафи и одеяла — както пишеше в списъка, закачен на вътрешната страна на вратата. Тъй като от съквартирантките й нямаше и следа, тя избра най-близкото до прозореца легло и започна да разопакова багажа си. Тъкмо отваряше последния куфар, когато вратата се отвори и в стаята се вмъкна едно огромно туловище.

— Здрасти — разнесе се глас, който приличаше повече на корабна сирена, отколкото на глас на първокурсничка в Радклиф. — Казвам се Белла Хеламан. От Сан Франциско съм.