Джефри Арчър - Блудната дъщеря

Когато се върна в Чикаго, мис Тредголд я чакаше на перона.

— Скъпа, няма да те питам дали смяташ, че си спечелила стипендията, а само дали си се представила така, както се надяваше.

— Да — каза Флорентина след кратък размисъл. — Ако не спечеля, то ще е, защото не съм достатъчно добра.

— Не можеш да искаш повече, дете, аз също. Е, значи е дошло времето да ти кажа, че през юли се връщам в Англия.

— Защо? — изуми се Флорентина.

— С какво повече мога да ти бъда от полза, щом влизаш в университет? Предложиха ми през септември да стана директор на департамента по класически езици в едно девическо училище в Уест Кънтри и аз приех.

— „Никога нямаше да ме напуснеш, ако знаеше колко много те обичам.“

Мис Тредголд се усмихна и продължи с цитата:

— „Трябва да те напусна, Пердано, именно защото те обичам.“

Флорентина я хвана за ръка и мис Тредголд се усмихна при вида на прекрасната млада жена, която вече караше мъжете да се обръщат, когато двете минаваха покрай тях.

Последните три седмици в училище не бяха леки и Флорентина очакваше резултатите от изпитите. Опита се да убеди Едуард, че поне той със сигурност ще влезе в Харвард.

— Там има повече игрища, отколкото аудитории, така че няма начин да се провалиш — подразни го тя.

Можеше да се провали и тя го знаеше, и с всеки следващ ден надеждите и на двамата все повече отстъпваха пред страховете. Флорентина научи, че резултатите от конкурса ще излязат на 14 април. В онази сутрин директорката извика Флорентина в кабинета си и я настани в ъгъла, докато се обаждаше в регистратурата в Радклиф. Вече се бяха обадили няколко души. Най-сетне дежурната стигна и до нея.

— Ще бъдете ли така добра да ми кажете дали госпожица Флорентина Розновски е спечелила стипендия в Радклиф?

Последва дълга пауза.

— Как се пише името?

— Р-О-З-Н-О-В-С-К-И.

Нова пауза. Флорентина стисна юмрук. После се чу гласът на дежурната:

— Съжалявам, името на госпожица Розновски не фигурира в списъка на стипендиантите, но над седемдесет и пет процента от явилите се на конкурс ще получат предложение да влязат в Радклиф. Ще ви се обадим в най-скоро време.

Нито Флорентина, нито госпожица Алън бяха в състояние да скрият разочарованието си. Когато Флорентина излезе, видя Едуард да я чака при вратата. Той я сграбчи в прегръдките си и почти изкрещя:

— Отивам в Харвард. А ти? Спечели ли Улсън?

Отговорът бе ясно изписан на лицето й.

— Съжалявам. Ама че съм… — каза той и я прегърна.

По бузите й се стичаха сълзи. Няколко момичета от по-долните класове минаха покрай тях и се разкикотиха. Едуард я откара вкъщи, където трите с мис Тредголд и майка й вечеряха в гробно мълчание.

Две седмици по-късно, в Деня на родителите, госпожица Алън връчи на Флорентина наградата за класически езици. Това не беше утеха. Майка й и мис Тредголд ръкопляскаха учтиво, но Флорентина бе казала на баща си да не идва в Чикаго, защото няма особен повод за празнуване.

След награждаването госпожица Алън почука по катедрата и заговори:

— Не е тайна, че през всичките си години в Девическото латинско училище съм искала моя ученичка да спечели стипендията на Джеймс Адамс Улсън в Радклиф — каза директорката с висок и ясен глас. Флорентина бе забила поглед в дървения под. Госпожица Алън продължи: — И тази година се убедих, че сме излъчили най-добрата ученичка от двадесет и пет години насам и че мечтата ми ще се сбъдне. Преди няколко седмици се обадих в Радклиф и научих, че нашата възпитаница не е спечелила стипендия. Днес обаче получих телеграма, която смятам, че заслужава да се чуе.

Госпожица Алън надяна очилата си.

— „Името на Флорентина Розновски не фигурира в списъците на редовните стипендианти, тъй като за нас е чест да Ви уведомим, че тя е спечелила стипендията на Джеймс Адамс Улсън. Моля да ни уведомите дали я приема.“

Ученици и родители избухнаха в овации. Госпожица Алън вдигна ръка и в залата отново се възцари тишина.

— За двадесет и пет години трябваше да запомня, че стипендията Улсън винаги се обявява по-късно. Сигурно се дължи на възрастта ми. — През присъстващите мина вълна от смях, след което госпожица Алън продължи: — Всички ние вярваме, че Флорентина ще продължи да служи на своя университет и на страната си по начин, който ще се отрази добре на училището ни. Сега ми остава едно-единствено желание — да живея достатъчно дълго, за да видя това с очите си.

Флорентина стана и погледна майка си. По бузите й се стичаха големи сълзи.