Джефри Арчър - Блудната дъщеря

Флорентина бе облечена в проста бяла рокля, спускаща се малко под коленете и с висока яка. Беше я ушила сама, с малко помощ (когато спеше) от страна на мис Тредголд. Оригиналният дизайн бе от една снимка на роклята на принцеса Елизабет в „Пари Мач“. Мис Тредголд реса дългата черна коса на Флорентина повече от час, докато не заблестя. Дори я остави да пада свободно по раменете й. Макар че бе само на тринадесет, младата богомолка изглеждаше зашеметяващо.

— Кръщелницата ми е прекрасна — каза Джордж, застанал до Авел пред църквата.

— Зная — каза Авел.

— Не, наистина говоря сериозно. Очаквай в най-близко бъдеще опашка от мъже, обсаждащи баронския замък с надеждата да получат ръката на дъщеря ти.

— Стига да е щастлива, не ме интересува за кого ще се омъжи.

След като службата най-сетне приключи, семейството даде празнична вечеря в личните стаи на Авел в „Барон“. Флорентина получи подаръци от роднините и приятелите си, сред които и великолепна, подвързана с кожа библия от мис Тредголд. Но подаръкът, който бе най-ценен за нея и който баща й беше пазил дълго време, докато не порасне достатъчно, за да го оцени, бе старинният пръстен, пратен по случай кръщенето й от човека, който бе подкрепил баща й при създаването на верига „Барон“.

— Трябва да му пиша и да му благодаря — каза Флорентина.

— Не можеш, мила. Не зная със сигурност кой е той. Изпълних моята част от сделката преди много години, така че едва ли тепърва ще разбера истинската му самоличност.

Тя постави пръстена на средния пръст на лявата си ръка и през целия ден погледът й час по час се връщаше към малките проблясващи смарагди.

— Как ще гласувате на президентските избори? — попита модерно облеченият млад мъж.

— Няма да гласувам — отговори мис Тредголд и продължи по пътя си.

— Мога ли да отбележа отговора ви като „Не зная“? — Мъжът подтичваше, за да не изостава.

— Категорично не — отсече мис Тредголд. — Не съм казвала подобно нещо.

— Да разбирам ли в такъв случай, че не желаете да изразите предпочитанията си?

— Нямам нищо против да изразя предпочитанията си, младежо, но тъй като съм от Мъч Хедъм в Англия, малко е вероятно те да се отразят на господин Труман или господин Дюи.

Мъжът, провеждащ изследването за „Галъп“, се отдалечи, но Флорентина го наблюдаваше внимателно. Бе чела някъде, че резултатите от подобни допитвания вече се вземат на сериозно от всички водещи политици.

Годината бе 1948 и Америка се намираше в разгара на поредната предизборна кампания. За разлика от Олимпийските игри, надпреварата за Белия дом се повтаряше на всеки четири години без значение дали има война, или е мир. Флорентина остана лоялна на Демократическата партия, но не виждаше как е възможно Труман да остане в Белия дом след двете си така непопулярни години като президент. Кандидатът на републиканците Томас Е. Дюи водеше с повече от осем процента според последните социологически проучвания и победата му изглеждаше почти в кърпа вързана.

Флорентина следеше внимателно и двете кампании и много се зарадва, когато Маргарет Чейси Смит победи трима мъже и бе избрана кандидат за Сената от Мейн. За първи път американците можеха да следят предизборните кампании по телевизията. Авел бе инсталирал антената на Риг стрийт само месеци преди да напусне, но през учебно време мис Тредголд не позволяваше на Флорентина да гледа „новоизмислената машина“ повече от един час дневно.

— Това нещо никога няма да стане заместител на писаното слово — заяви тя и добави: — Съгласна съм с професор Честър Л. Доус от Харвард. Пред камерите ще се вземат много прибързани решения, за които по-късно ще се съжалява.

Макар и да не беше напълно съгласна с гледната точка на мис Тредголд, Флорентина подбираше този свой час много грижливо и винаги предпочиташе вечерните новини на Си Би Ес, по време на които Дъглас Едуардс правеше обзор на кампаниите, пред далеч по-популярното „Звезда на града“ на Едуард Съливан. Въпреки това обаче успяваше да намери време да послуша и Ед Мъроу по радиото. След всичките му включвания от Лондон по време на войната тя остана лоялна на всяка негова дума, подобно на милиони други американци. Имаше чувството, че това е най-малкото, което може да направи.

По време на лятната ваканция Флорентина почти се пресели в предизборната щабквартира на конгресмена Осбърн и заедно с тълпата други доброволци на различна възраст и с различни способности пъхаше в пликове „Послание от Вашия конгресмен“ и лепеше стикери, на които с дебели букви пишеше „Гласувайте отново за Осбърн“. След това заедно с един блед недодялан младеж лепяха пликовете и ги разпределяха според различните райони, за да бъдат разпратени до получателите. Към края на всеки ден устата и устните й бяха покрити с лепило и когато се прибираше вкъщи, неизменно бе жадна и се чувстваше зле.