Джефри Арчър - Блудната дъщеря

— Мъртва е — каза полицаят, поклати глава и извади бележник от джоба си.

Разтреперан, Авел падна на колене.

— И най-лошото е, че вината е моя — каза той и вдигна поглед към полицая.

— Не, папа, аз съм виновна — изплака Флорентина. — Не трябваше да слизам на улицата. Аз убих Елинор.

Шофьорът на таксито, който бе ударил лабрадора, обясни, че не е имал избор — трябвало да удари кучето, за да не пострада детето.

Авел кимна, вдигна дъщеря си на ръце и я отнесе до тротоара, като не й позволяваше да поглежда назад към смазаната Елинор. Настани я на задната седалка на колата си и се върна при полицая.

— Казвам се Авел Розно…

— Зная кой сте, сър.

— Мога ли в такъв случай да оставя нещата на вас, полицай?

— Да, сър — отвърна полицаят, без да вдига очи от бележника си.

Авел се обърна към шофьора си и му нареди да кара към „Барон“. Държеше дъщеря си за ръка, докато минаха през препълнения коридор към частния асансьор, който ги отведе на четиридесет и втория етаж. Когато вратите се отвориха, Джордж ги чакаше. Канеше се да поздрави кръщелницата си с някоя полска шега, но забеляза лицето й.

— Джордж, помоли мис Тредголд да дойде незабавно.

— Разбира се — отвърна той и изчезна в кабинета си.

Авел седна и изслуша няколко разказа за Елинор, без да прекъсва дъщеря си нито за миг. Когато чаят и сандвичите пристигнаха, Флорентина успя да изпие само глътка мляко. След това най-неочаквано смени темата.

— Защо не се прибираш вкъщи, папа?

Авел си наля втора чаша чай и разля малко в чинийката.

— Искаше ми се много пъти да дойда и не желаех да пропускам „Орлеанската дева“, но двамата с майка ти ще се развеждаме.

— Не, това не може да е истина. Папа…

— Вината е моя, мъничката ми. Не бях добър съпруг и…

Флорентина се хвърли в обятията му.

— Това означава ли, че никога повече няма да те видя?

— Не. С майка ти се разбрахме, че ще стоиш в Чикаго, докато си на училище, но през останалото време ще бъдеш при мен в Ню Йорк. Разбира се, винаги можеш да ми се обаждаш и по телефона.

Флорентина не каза нищо. Авел нежно галеше косата й.

След известно време на вратата се почука и влезе мис Тредголд. Дългата й рокля изшумоля по килима, докато тя бързо се приближаваше към Флорентина.

— Мис Тредголд, бихте ли я завели у дома?

— Разбира се, господин Розновски. Ела с мен, дете — каза тя. Флорентина все още бе в сълзи. Гувернантката се наведе и прошепна: — Опитай се да не показваш чувствата си.

Дванадесетгодишната дъщеря целуна баща си по челото, хвана мис Тредголд за ръка и излезе.

Вратата се затвори. Останал сам и без подкрепата на мис Тредголд, Авел се разплака.

В началото на втората година в гимназията Флорентина за първи път срещна Пит Уелинг. Той седеше в ъгъла на кабинета по музика и свиреше на пианото най-новия хит на Бродуей „Почти като влюбен“. Беше малко фалшиво, но Флорентина реши, че сигурно е заради пианото. Пит сякаш не я забеляза, докато минаваше покрай него, затова се наложи да се обърне и да мине втори път — отново без резултат. Момчето безгрижно прокара ръка през косата си и продължи да свири, затова тя се отдалечи, като се преструваше, че не го вижда. До обед на следващия ден вече знаеше, че е с два класа пред нея, къде живее, това, че е заместник-капитан на отбора по футбол, отговорник на класа си и почти на седемнадесет. Приятелката й Сюзи Джейкъбсън я предупреди, че и други са минавали по същия път, но без никакъв успех.

— Можеш да си сигурна, че ще му предложа нещо, на което няма да устои — отвърна Флорентина.

Същия следобед седна и написа първото си любовно писмо — поне така си мислеше. След много колебаене избра виолетово мастило и с дебели наклонени букви написа:

Скъпи Пит,

Разбрах, че в теб има нещо особено, още когато те зърнах. Мисля, че свириш великолепно на пиано. Какво ще кажеш да дойдеш да послушаме моите плочи?

Искрено твоя,

Изчака междучасието и се запромъква по коридора. Имаше чувството, че погледите на всички са насочени към нея, докато търсеше шкафчето на Пит Уелинг. Когато го откри, провери отново името му под номера. Четиридесет и две — стори й се добра поличба. Отвори шкафчето, остави писмото върху учебника по математика — той не можеше да не го забележи — и се върна с изпотени длани в класната стая. Час по час проверяваше своето шкафче с надеждата да намери отговор, но такъв нямаше. Седмица по-късно, когато вече бе започнала да се отчайва, видя Пит да седи на стъпалата пред параклиса и да си реше косата. „Как смее да нарушава едновременно две училищни правила“, помисли си тя и реши, че сега е моментът да разбере дали е получил поканата й.