Джефри Арчър - Блудната дъщеря

На празничната вечеря Белла я предупреди, че най-големият проблем не е бил „Никога няма да гласувам за жена“, а „Тя е прекалено богата“.

— Само не и този изтъркан виц. Нищо повече не мога да направя по въпроса — каза Флорентина. — Вече прехвърлих собствените си акции в „Барон“ на фондацията.

— Там е работата — никой не знае с какво се занимава фондацията. Знам, че помага по някакъв начин на децата, но на колко деца и за какви пари става въпрос?

— Миналата година тръстът е похарчил над три милиона долара за три хиляди сто и дванайсет имигранти в неравностойно положение. Освен това четиристотин и две надарени деца са получили стипендии „Ремажен“ за университети, а едно от тях впоследствие спечели стипендията „Роудс“ в Оксфорд.

— Не знаех — каза Белла. — Но непрекъснато ми натякват, че Пит Паркин построил някаква мижава малка библиотека за Тексаския университет в Остин. Прави всичко възможно да я направи толкова известна, колкото и библиотеката „Уиденер“ в Харвард.

— И какво смяташ, че трябва да направи Флорентина? — попита Едуард.

— Защо не предложиш на професор Ферпози да организира пресконференция? Той е от хората, на които обществеността ще обърне доста внимание. Така всички ще научат, че Флорентина Каин е загрижена за другите и харчи собствените си пари за тях.

На следващия ден Едуард се занимаваше с уреждане на статии в подбрани списания и с организирането на пресконференцията. Накрая се получи по едно кратко съобщение в повечето списания и вестници, но пък за сметка на това „Пийпъл“ помести на корицата си снимка на Флорентина с Албърт Шмид, стипендианта на „Ремажен“ и „Роудс“. Когато стана ясно, че Албърт е с немско потекло и родителите му са избягали от лагер за военнопленници и впоследствие са напуснали Европа, Дейвид Хартман покани младежа да участва на следващия ден в „Добро утро, Америка“. След това момчето сякаш стана по-известно и от Флорентина.

През уикенда, докато пътуваше към Вашингтон, Флорентина научи, че губернаторът на Колорадо, когото никога не бе смятала за приятел или политически съюзник, най-ненадейно я подкрепил на един симпозиум по проблемите на слънчевата енергетика в Боулдър. Нейният подход към индустрията и опазването на околната среда, заявил той пред събранието, предлагал най-добрите надежди за бъдещето на богатите на ресурси западни щати.

Денят завърши дори още по-добре, след като „Ройтерс“ разгласи из цяла Америка, че Отделът за социални грижи публикувал първия си пълен доклад след приемането на „Закона Каин“. За първи път след реформата на системата за социално подпомагане броят на излезлите от регистъра надвишаваше броя на онези, които кандидатстваха за социални помощи.

Финансовата подкрепа бе винаги проблем за Флорентина, тъй като и най-запалените й поддръжници смятаха, че тя би могла и сама да издържа кампанията си. Паркин, който се ползваше с подкрепата на нефтените магнати начело с Марвин Шнайдер от „Блейд Ойл“, никога не се изправи пред подобен проблем. Но през следващите няколко дни в щаба на Флорентина наред с поздравителните телеграми и добрите пожелания продължаваха да пристигат и дарения.

Влиятелните журналисти в Лондон, Париж, Бон и Токио започнаха да споменават на читателите си, че ако Америка желае президент с международен авторитет и доверие, не може да става и дума за сравнение между Флорентина Каин и краваря от Тексас.

Флорентина много се радваше на подобни статии, но Едуард й напомни, че нито читателите, нито авторите им няма да дръпнат лостовете на машините за гласуване в Америка, макар и да знаеше, че този път наистина са изпреварили Паркин. Освен това не пропусна да отбележи, че все още има над четиристотин от общо три хиляди триста тридесет и един делегати, които и след предварителните избори и съвещанията не са взели окончателно решение. Политическите капацитети очакваха двеста от тях да гласуват за вицепрезидента и едва сто — за Флорентина. По всичко личеше, че съревнованието ще е толкова оспорвано, колкото между Рейгън и Форд.

След Калифорния Флорентина се върна във Вашингтон с поредния куфар, пълен с мръсни дрехи. Знаеше, че ще й се наложи да придумва, умолява и извива ръцете на тези четиристотин делегати. През следващите четири седмици разговаря лично с триста осемдесет и осем от тях — с някои по три или четири пъти. Винаги най-трудни се оказваха жените, макар и да бе очевидно, че се радват на вниманието, което им се обръща — особено в онова време от месеца, когато никой не би и помислил да ги потърси.