Джефри Арчър - Блудната дъщеря

— Отнасяше се с мен като със собствен син — каза Авел.

През следващите дни Авел разказа на дъщеря си как сестра му Флорентина, на чието име е кръстена, също се преместила в замъка и как открили, че баронът е истинският му баща.

— Знам, знам как! — извика Флорентина.

— Откъде знаеш, мъничката ми?

— Имал е само едно зърно на гърдите — каза Флорентина. — Това е, това е. Виждала съм те в банята. И ти имаш само едно, значи си му син. Всички момчета в училище имат по две… — Авел и мис Тредголд я зяпнаха с изумление, а тя продължи: — … но ако аз съм твоя дъщеря, защо и моите са две?

— Защото това се предава само от баща на син и почти не се среща у дъщерите.

— Не е честно. Искам само едно.

Авел се разсмя.

— Е, може би ако имаш син, той ще е с едно.

— Време е да си сплетеш плитките и да тръгваш на училище — каза мис Тредголд.

— Но тъкмо започна да става интересно!

— Прави каквото ти се казва, дете.

Флорентина с нежелание остави баща си и тръгна към банята.

— Какво ли ще се случи утре, мис Тредголд? — попита тя на път за училище.

— Нямам представа, дете. Но, както веднъж ме съветваше господин Аскуит, потърпи и ще разбереш.

— Господин Аскуит бил ли е в замъка с папа?

През следващите дни Авел обясни какъв е бил животът в руски лагер за военнопленници и от какво е окуцял. След това дойде ред на историите, които му бе разказал баронът в тъмницата преди повече от двадесет години. Флорентина слушаше в захлас за легендарния полски герой Тадеуш Косцюшко и всички останали велики личности чак до наши дни, а мис Тредголд посочваше местата на картата на Европа, която бе закачила на стената в спалнята.

Накрая Авел разказа на дъщеря си как е станал собственик на сребърната гривна, която все още носеше на китката си.

— Какво пише на нея? — попита Флорентина, загледана в гравираните букви.

— Опитай да прочетеш, мъничката ми — каза Авел.

— Ба-рон А-вел Роз-нов-ски — засрича тя. — Но това е твоето име!

— Както и името на баща ми.

След няколко дни Флорентина можеше да отговаря на всички въпроси на баща си, макар че Авел не бе в състояние да отговори на всички нейни.

В училище тя очакваше всеки ден да се сблъска отново с Едуард Уинчестър, но той като че ли бе забравил за случая, а веднъж дори й предложи ябълка.

Не всички в класа обаче бяха забравили — особено една дебела глупава съученичка, на която й доставяше голямо удоволствие да прошепва „тъпа полякиня“ всеки път, когато можеше да я чуят.

Флорентина не побърза да си отмъсти, а изчака няколко седмици, когато на един тест по история съученичката й се оказа с най-ниския възможен брой точки, а тя — с максималния.

— Какво пък, поне не съм полякиня — обяви на всеослушание момичето.

Едуард Уинчестър се намръщи, но някои от децата се разкискаха.

Флорентина изчака всички да млъкнат и каза:

— Вярно е. Не си полякиня, а трето поколение американка с история от около сто години. Моята може да се проследи хиляда години назад. Тъкмо затова ти си на най-ниското стъпало на историята, а аз — на най-високото.

Никой в класа повече не се обади по тази тема.

Когато мис Тредголд научи за станалото, се усмихна.

— Ще разкажем ли довечера на папа? — попита Флорентина.

— Не, миличка. Горделивостта не е добродетел. Има случаи, когато е по-добре да премълчиш.

Шестгодишното момиче замислено кимна, след което попита:

— Смяташ ли, че поляк може да стане президент на Съединените щати?

— Разбира се, стига американците да преодолеят собствените си предразсъдъци.

— Ами ако е католик?

— Това ще стане без значение, при това в най-скоро бъдеще.

— При това жена? — добави Флорентина.

— Е, дете, за това ще е нужно повечко време.

Същата вечер мис Тредголд съобщи на господин Розновски, че уроците не са се оказали напразни.

— И кога ще започнете втората част от плана си, мис Тредголд? — попита Авел.

— Утре — отвърна тя и се усмихна.

В три и половина следобед на следващия ден мис Тредголд стоеше на ъгъла на улицата и чакаше възпитаницата си да излезе от училище. Флорентина се появи, бъбрейки си с другите деца. Продължи да приказва и изминаха няколко пресечки, преди да забележи, че не вървят по обичайния маршрут към дома.

— Къде отиваме, мис Тредголд?

— Търпение, дете. Скоро ще разбереш.

Мис Тредголд се усмихваше, докато момичето разказваше колко добре се е представила на теста по английски сутринта. Монологът й продължи чак до Меномони стрийт, когато гувернантката като че ли започна да обръща повече внимание на номерата по вратите, отколкото на истинските и въображаемите постижения на Флорентина.