Джефри Арчър - Блудната дъщеря

Седна под ентусиазираните аплодисменти на всички присъстващи. Когато залата утихна, Флорентина започна да отговаря на въпроси от всякакво естество, вариращи от мнението й за американските бомбардировки в Камбоджа до легализирането на аборта и от аферата „Уотъргейт“ до енергийната криза. За първи път й се случваше да присъства на събрание, без да разполага с всички факти и цифри, и се изненада колко сигурна се чувства по толкова много теми. След като час по-късно отговори и на последния въпрос, тълпата стана — скандираше: „Каин в Конгреса“ и не млъкна, докато тя не слезе от подиума. Това бе един от редките моменти в живота й, когато не знаеше какво да направи. За щастие, на помощ й се притече Едуард.

— Знаех, че ще те харесат — каза той, очевидно зарадван.

— Но аз бях ужасна — опита се да надвика шума тя.

— В такъв случай с нетърпение чакам да те видя в по-добра форма.

Едуард й помогна да слезе от подиума и хората тръгнаха към нея. Един блед мъж в инвалидна количка успя да се приближи и я докосна по ръката. Тя се обърна.

— Това е Сам — каза Едуард. — Сам Хендрик. Изгуби двата си крака във Виетнам.

— Госпожо Каин — каза инвалидът, — сигурно не ме помните. Навремето двамата лепяхме пликове в тази зала за Стивънсън. Ако решите да се кандидатирате за Конгреса, двамата с жена ми ще работим денонощно, за да успеете. Мнозина от нас винаги са вярвали, че някой ден ще се върнете и ще станете наш представител.

Съпругата му, която стоеше зад количката, кимна и се усмихна.

— Благодаря — отвърна Флорентина. Обърна се и се опита да тръгне към изхода, но пътят й бе блокиран от протегнатите ръце на многобройните й доброжелатели. На изхода отново бе спряна, този път от момиче на около двадесет и пет години.

— Живях във вашата стая в Радклиф и също като вас един ден стоях и слушах президента — Кенеди. Америка се нуждае от нов Кенеди. Защо той да не бъде жена?

Флорентина зяпна пламенното, напрегнато младо лице.

— Завърших и сега работя в Чикаго — продължи момичето, — но в деня на изборите хиляди студенти от Илинойс ще излязат на улицата да разберат дали сте избрана.

Флорентина се опита да научи името й, но тълпата я избута. Накрая Едуард успя да я измъкне до очакващата кола, която ги откара до летището. По време на пътуването не каза нито дума. Когато стигнаха на летището, чернокожият шофьор изскочи и й отвори вратата. Тя му благодари.

— За мен е удоволствие, госпожо Каин. Искам да ви благодаря за позицията ви към моите събратя от Юга. Няма да забравим, че вие поведохте нашата борба за равностойно заплащане и че всички хотели в страната трябваше да ви последват. Надявам се да имам шанса да гласувам за вас.

— Благодаря — пак каза Флорентина и се усмихна.

Едуард я отведе до терминала и я изпрати до вратата за заминаващи.

— Благодаря, че дойде, Флорентина. Моля те да ме уведомиш какво си решила. — Той замълча за момент. — Ако решиш, че не можеш да продължиш, ще те разбера.

Целуна я леко по бузата и си тръгна.

По време на обратния полет Флорентина седеше и си мислеше за случилото се и за това колко неподготвена се бе появила на срещата. Искаше й се баща й да можеше да присъства в залата и да я види с очите си.

Стюардесата я попита дали желае нещо за пиене.

— Не, благодаря ви.

— Мога ли да направя нещо друго за вас, госпожо Каин?

Флорентина я погледна, изненадана, че младото момиче знае името й.

— Работих в един от вашите хотели.

— Къде?

— В Детройт. Винаги са били предпочитаният избор за стюардесите. Ако Америка се управляваше, както се управляват хотелите ви, нямаше да сме в сегашното положение — каза момичето и продължи по пътеката.

Флорентина прелисти броя на „Нюзуик“. Под голямото заглавие „Докъде се простира «Уотъргейт»?“ се мъдреха снимките на Ерлихман, Халдеман и Дийн. Тя ги погледа известно време, след което затвори списанието. На корицата имаше снимка на Ричард Никсън. Текстът под нея гласеше: „Кога президентът е научил?“.

Пристигна на Шестдесет и четвърта улица малко след полунощ. Ричард седеше в червеното кресло до камината. Стана да я посрещне.

— Е, помолиха ли те да се кандидатираш за президент на Съединените щати?

— Не. Но как ти се струва конгресдама Каин?

На следващия ден звънна на Едуард и му каза:

— Съгласна съм да запишете името ми като кандидат на Демократическата партия за Конгреса.

— Благодаря ти. Трябва да се опитам да изразя мислите си по-пълно, но засега — благодаря ти.