Джефри Арчър - Блудната дъщеря

— Как е възможно? Та нали тази година навърших двадесет и четири?

— Какво, пак ли?

— Не, замразиха ме за петнадесет години.

— Не и според това, което чета за теб. Справяш се все по-успешно и по-успешно.

— А ти?

— Съдружник съм в една адвокатска кантора в Чикаго — „Уинстън и Строун“.

— Женен?

— Не, реших да те чакам.

Флорентина се разсмя.

— Ако ти е трябвало толкова време да се обадиш и да ми предложиш ръката си, знай, че съм семейна от повече от петнадесет години и имам син на четиринадесет и дъщеря на дванадесет.

— Добре де, тогава няма да ти правя предложение, но въпреки това искам да те видя. По личен въпрос.

— Личен въпрос? Звучи интригуващо.

— Ако другата седмица дойда до Ню Йорк, ще се съгласиш ли да обядваме заедно?

— С удоволствие. — Флорентина прелисти работния си календар. — Какво ще кажеш за следващия вторник?

— Става. Какво ще кажеш за един часа в „Четирите сезона“?

— Там съм.

Флорентина затвори и се облегна в креслото си. С изключение на коледните картички и някои нередовни писма, не поддържаше почти никакви връзки с Едуард през последните шестнадесет години. Отиде до огледалото. Около очите и устата й бяха започнали да се появяват първите малки бръчки. Застана настрани, за да се увери, че фигурата й е все така стройна. Не се чувстваше остаряла. Наистина, имаше дъщеря, която караше младежите по улицата да спират и да се обръщат, и син на тийнейджърска възраст, когото трябваше да държи под око. Не беше честно. Ричард не изглеждаше на четиридесет — по слепоочията му се бяха появили няколко бели косъма и косата му може би изглеждаше малко оредяла, но иначе бе точно толкова жилав и пъргав, колкото в деня на първата им среща. Възхищаваше му се, че все още намира време да играе скуош два пъти седмично в харвардския клуб и да свири на чело през повечето уикенди. Обаждането на Едуард я накара за първи път да се замисли за средната възраст. Ама че ужас. А след нея трябваше да мисли за смъртта. Тадиъс Коен бе починал миналата година; от неговото поколение бяха останали само майка й и Кейт Каин.

Опита се да докосне пръстите на краката си и не успя, затова потърси утеха и подкрепа в месечните отчети на „Барон“. Лондон все още не носеше достатъчно печалба, макар че хотелът заемаше едно от най-добрите места на „Мейфеър“. Англичаните успяваха да комбинират някак си исканията за баснословни заплати с високата безработица и липсата на достатъчно персонал. Наложи се да изхвърлят почти цялата управа на хотела в Рияд заради кражба, а полското правителство все още не позволяваше износа на конвертируема валута извън страната. Но независимо от тези дребни проблеми, всеки от които можеше да се разреши от екипа й, компанията беше в добра форма.

Флорентина бе заявила на Ричард, че печалбите на „Барон“ ще надхвърлят четиридесет и един милиона за 1974 година, докато в „Лестър“ щяха да се радват, ако направят и осемнадесет. Ричард обаче предрече, че печалбите на „Лестър“ ще надминат тези на веригата. Тя се престори, че гледа презрително на финансовите му прогнози, но знаеше, че те рядко се оказват погрешни.

Телефонът звънна пак. Джани ди Ферпози се интересуваше дали не иска да види новата колекция за ревюто в Париж, така че старият й съученик излезе от главата й до един часа на следващия вторник.

Пристигна в „Четирите сезона“ няколко минути след уречения час, облечена в една от новите рокли на Джани — средно дълга бутилковозелена коприна с жилетка без ръкави. Чудеше се дали ще познае Едуард. Заизкачва се по широкото стълбище и видя, че я чака на горния край. Дълбоко в себе си се надяваше да е остарял като нея.

— Едуард! — извика тя. — Изобщо не си се променил!

Той се разсмя.

— Сериозно — подразни го Флорентина. — Винаги съм си падала по побелелите, а и килограмите ти отиват. Не съм очаквала по-малко от един изтъкнат адвокат от родния ми град.

Той я целуна по двете бузи, хвана я под ръка и тръгнаха след оберкелнера към масата си. Там вече ги очакваше бутилка шампанско.

— Шампанско! Колко мило. Какво празнуваме?

— Просто това, че сме отново заедно, скъпа. — Едуард забеляза, че Флорентина сякаш потъна в размисъл. — Всичко наред ли е?

— Да. Просто се сетих как седях на пода в училището и плачех, когато откъсна лапата на Франклин Д. Рузвелт и изля мастилницата си върху главата му.

— Заслужаваше си го — беше ужасна малка фукла. Виж, ФДР не го заслужаваше. Горкото мече. Още ли го пазиш?