Джефри Арчър - Блудната дъщеря

— Какво казах?

Ричард я погледна.

— Нещо, което винаги съм подозирал.

— И какво е то?

— „Мога ли да си позволя да се състезавам“?

Флорентина не отговори.

— Защо Едуард толкова много настояваше да се срещнете на обяд?

— Иска да се върна в Чикаго и да се кандидатирам за Конгреса.

— Значи това е причината. Е, Джеси, на твое място бих си помислил сериозно върху подобна оферта. Откакто те познавам, все мърмориш, че компетентните жени не се допускат в политиката. И винаги говориш без заобикалки за качествата на онези, които стават публични личности. Сега можеш да спреш да се оплакваш и да направиш нещо по въпроса.

— А „Барон“?

— Фамилията Рокфелер успя да оцелее, когато Нелсън стана губернатор. Няма съмнение, че и фамилията Каин ще се оправи някак си. Във всеки случай, във веригата в момента работят двадесет и седем хиляди души, така че предполагам, че ще успеем да ти намерим десетина заместници.

— Благодаря, господин Каин. Но как да живея в Илинойс, когато вие сте в Ню Йорк?

— Лесна работа. Ще летя до Чикаго всеки уикенд. Всяка сряда вечер ще се връщам в Ню Йорк и тъй като Керъл се съгласи да остане, това няма да създаде неудобства на децата. А когато те изберат, ще сменя курсовете до Вашингтон.

— Говорите така, сякаш сте го обмислили предварително, господин Каин.

Флорентина отлетя за Чикаго седмица по-късно и Едуард я посрещна на летището. Валеше, а вятърът духаше толкова силно, че дори Едуард, стиснал големия чадър с двете си ръце, едва успя да я защити.

— Сега знам защо искам да се върна в Чикаго — каза тя, като се пъхна в колата, цялата измръзнала и мокра до кости.

На път за града Едуард набързо й разказа за хората, с които й предстоеше да се срещне.

— Всички до един са заклети партийни активисти и само са чели за теб или са те виждали по телевизията. Ще се изненадат, като видят, че имаш две ръце, два крака и глава също като тях.

— Колко души се очакват за срещата?

— Шейсетина. Най-много седемдесет.

— И искаш от мен само да застана пред тях и да им кажа с няколко думи мнението си за политическия живот?

— Да.

— След което съм свободна да си вървя вкъщи?

— Щом така искаш.

Колата спря пред щабквартирата на Демократическата партия в окръг Кук на Рандълф стрийт и Флорентина бе посрещната от някоя си госпожа Каламич — пълна непретенциозно изглеждаща жена, която я въведе в главната зала. Флорентина се стъписа, когато видя, че е пълна с хора — имаше дори правостоящи. Докато влизаше, започнаха да й ръкопляскат.

— Каза ми, че има само петдесетина души, Едуард — прошепна му тя.

— И аз съм не по-малко изненадан. Очаквах най-много седемдесет, а не над триста.

Флорентина се изнерви, докато я запознаваха с членовете на изборния комитет и я водеха към сцената. Седна до Едуард, като много добре си даваше сметка колко студена е залата и колко много хора има в нея. Хора с много надежда в очите, радващи се на капка от привилегиите, които тя смяташе за дадености. Колко много се различаваше това помещение от заседателната зала на собствения й управителен съвет, в която се събираха хора със скъпи костюми, хора, за които бе съвсем обичайно да си поръчват мартини преди вечеря. За първи път в живота си се почувства едва ли не засрамена от богатството си. Надяваше се, че не й личи.

Едуард стана от стола си и заяви:

— Дами и господа, за мен е чест тази вечер да ви представя една жена, която си спечели уважението и възхищението на целия американски народ. Тя изгради една от най-големите финансови империи на света и вярвам, че би могла да направи и политическа кариера с не по-малки мащаби. Искрено се надявам политическата й кариера да започне тази вечер и от тази зала. Дами и господа — госпожа Флорентина Каин.

Флорентина нервно се изправи. Искаше й се да бе отделила повече време за подготовката на речта си.

— Благодаря, господин Уинчестър, за любезните ви думи. Чудесно е да се върна отново в родния Чикаго и съм благодарна, че толкова много хора са излезли в студа и дъжда заради мен.

— Подобно на вас, аз също се чувствам предадена от сегашните политически лидери — продължи тя. — Вярвам в една силна Америка и ако изляза на политическата сцена, ще се посветя изцяло на онова, което Франклин Д. Рузвелт изрече в този град преди повече от тридесет години: „Не може да има по-голямо призвание от службата на обществото“.

Осмели се да огледа залата.

— Баща ми пристигнал в Чикаго като имигрант от Полша и едва в Америка успя да постигне успеха, към който се стремеше. Всеки от нас трябва да изиграе своята роля за съдбата на обичаната ни родина и никога няма да забравя вашия жест да ме поканите за свой кандидат. Бъдете сигурни, че никак не ми бе лесно да взема окончателното си решение. Не съм подготвила специална реч и затова предпочитам да отговарям на въпросите, които смятате за най-важни.