Елиф Шафак - Копелето на Истанбул

До този ден разликата в имената без изключения намираше отражение и в нрава на котките под този покрив. Потомците на благородното потекло се оказваха сдържани, зависими, кротки и постоянно се миеха, за да заличат всички следи от човешки допир, всеки път, щом някой ги помилваше, а котките от втората група бяха по-любопитни и издръжливи и си умираха за странни лакомства като шоколада.

Паша Трети въплъщаваше изцяло отличителните черти на своето родословие и стъпваше напето и надменно, сякаш ходеше по натрошено стъкло. Имаше две любими занимания, на които се отдаваше при всеки удобен случай: да гризе електрически кабели и да наблюдава птиците и пеперудите, които обаче от мързел не гонеше. Второто занимание понякога му втръсваше, докато първото — никога. Поне по един-два пъти бе гризал всички налични кабели, беше драскал по тях, беше ги повреждал и прекъсвал. Въпреки че доста често го беше хващал ток, Паша Трети бе доживял до зряла, преклонна възраст.

— Ела, Паша, много си ми добричък — каза Зелиха и му даде няколко парчета от любимото му бяло саламурено сирене.

После си сложи престилка и се зае да мие камарата тенджери, тигани и чинии. След като приключи със съдовете и се успокои, се върна на масата, където откри, че думата копеле още витае във въздуха, а майка й още се въси.

Всички седяха неподвижно, докато някой не се сети за десерта. Стаята се изпълни с вдъхваща спокойствие сладка миризма: Джеврийе се запретна да налива млякото с ориз от огромната тенджера по купичките. Докато го правеше с добре усвоена лекота, Фериде вървеше след нея и поръсваше всяка купичка с кокосови стърготини.

— Щеше да бъде много по-вкусно с канела — замърмори Бану. — Бива ли такова нещо, да забравиш да купиш…

Зелиха се облегна на стола, вдигна нос и вдиша от въздуха, сякаш пушеше невидима цигара. След като издиша малко по малко умората, усети как йо-йото на безразличието отново пада надолу. Тя се почувства притисната от бремето на всичко, което се беше случило и не се бе случило, в този тежък адски ден. Огледа масата и при вида на купичките със сутляш с кокосови стърготини отгоре я замъчиха все по-силни угризения на съвестта. Без да извръща поглед, Зелиха прошепна с глас, толкова тих, че сякаш изобщо не беше нейният:

— Съжалявам… — промълви тя. — Толкова съжалявам.

Супермаркетите са опасни места, пълни с капани за разсеяните и разстроените — или поне така й се стори на Роуз, когато се насочи към рафтовете с памперси, този път решена да не купува друго, освен неща, които наистина й трябват. Пък и сега не беше време да се разхожда безцелно. Беше оставила в колата на паркинга малкото си момиченце и се притесняваше. Понякога вършеше неща, за които веднага съжаляваше, но не можеше да върне назад, и, честно казано, от няколко месеца — по-точно от три и половина, — това й се случваше тревожно често. Три и половина месеца ад на земята, в които Роуз се съпротивляваше, бореше се, плачеше, отказваше да го приеме, молеше се бракът й да не се разпадне, а накрая се примири. Семейният живот може и да е мимолетна лудост, която те подвежда, че ще продължава вечно, но ако не ти си този, който слага края, е по-трудно да го видиш откъм смешната страна. Фактът, че бракът се крепи упорито, преди необратимо да се разпадне, създава измамното усещане, че все още има надежда; после обаче проумяваш, че си живял не заради надеждата за нещо по-добро, а заради надеждата, че най-сетне мъките ще свършат и за двамата и всеки ще си продължи по пътя. Роуз бе решила да прави именно това: да си върви по пътя. Щом животът й бе заприличал на тунел на страданията, по който Бог я беше накарал да пълзи по корем, Роуз смяташе да излезе от него така, че никой да не познае слабата жена, която навремето е била.

За да покаже колко е решителна, тя се насили да се засмее, но звукът заседна в гърлото й. Вместо това Роуз въздъхна — въздишка, която се получи по-тежка, отколкото й се беше искало, само защото бе стигнала при рафтовете, до които предпочиташе да не припарва: с бонбони и шоколади. Тръгна покрай „Тъмен диетичен шоколад без захар и с дъх на сметанов сладолед за хора, които внимават с въглехидратите“ и рязко спря. Взе си един, два… пет шоколада. Не че внимаваше с въглехидратите, но й харесваше как звучи, по-точно, харесваше й възможността да внимава с нещо, с каквото и да било. След като постоянно я обвиняваха, че не е никаква домакиня и е ужасна майка, Роуз изгаряше от желание да докаже обратното по всички възможни начини.