Елиф Шафак - Копелето на Истанбул

Младежът погледна пътеката между рафтовете, сякаш обмисляше дали да не хукне презглава, а не може да реши в коя посока.

— Работя в „Кактус“ на непълен работен ден — опита да му помогне да разбере Роуз, — голямото заведение на втория етаж в Студентския съюз, сещате ли се? Обикновено съм зад щанда при топлата храна, при омлетите и кесадилите. Там съм, разбира се, на непълен работен ден, парите не са много, но какво му остава на човек? Само временно съм се хванала. Всъщност искам да стана начална учителка.

Младежът вече проучваше сантиметър по сантиметър лицето на Роуз, сякаш искаше да го запомни до най-малката подробност — за бъдещи справки.

— Та явно съм ви виждала там — заключи Роуз. Присви очи и навлажни долна устна, прехвърляйки се на котешкото изражение. — Прекъснах следването миналата година, когато родих, но сега се опитвам да продължа…

— О, така ли? — рече младежът, после обаче веднага затвори уста.

Ако бе общувала и преди с чужденци, Роуз щеше да долови рефлекса на чужденеца при запознаване — страха, че ако подхванат разговор, няма да употребят правилните думи с правилното произношение.

Но още тийнейджърка Роуз проявяваше склонност да възприема всичко наоколо като нещо, което е или „със“ нея, или „против“ нея. Затова и разтълкува мълчанието като знак за собствената й неспособност да се запознава. За да поправи грешката, тя протегна ръка.

— О, извинявайте. Пропуснах да се представя. Казвам се Роуз.

— Мустафа… — преглътна младежът и адамовата му ябълка замърда нагоре-надолу.

— Откъде сте? — попита Роуз.

— От Истанбул — отвърна той лаконично.

Роуз вдигна вежди и върху лицето й се мярна паника. Ако бе общувал и преди с провинциалистки, Мустафа щеше да долови провинциалния информационен рефлекс — страха, че не познават достатъчно добре географията и световната история. Роуз се мъчеше да си спомни къде е този Истанбул. Дали не беше столицата на Египет, или се намираше някъде в Индия… Объркана, тя се свъси.

Но още от тийнейджър Мустафа се страхуваше да не изгуби властта си над времето и привлекателността си за жените. Затова изтълкува изражението на Роуз като знак, че я е отегчил и не се е сетил какво интересно да каже, и за да замаже положението, побърза да прекъсне разговора.

— Радвам се, че се запознахме, Роуз — рече, като провлачваше гласните с ненатрапчив, но очевиден акцент. — Аз трябва да вървя…

Остави много бързо двете консерви нахут, погледна си часовника, грабна кошницата и се отдалечи. Роуз чу как, преди да се скрие, той промърморва едно „Чао, чао“, а после повтаря като ехо на самия себе си: „Чао, чао“. След това си отиде.

Загубила по този начин тайнствения си събеседник, Роуз изведнъж си даде сметка колко време е пропиляла в супермаркета. Грабна няколко консерви нахут, включително оставените от Мустафа, и забърза към касите. Мина по пътеката между списанията и книгите и там зърна нещо, от което имаше остра нужда: „Голям атлас на света“. Заглавието отдолу гласеше: Атлас на света. Знамена, факти и карти в помощ на родители, ученици, учители и пътешественици . Роуз грабна книгата, откри в Показалеца „Истанбул“ и след като отвори на съответната страница, погледна картата да види къде е.

Отвън, на паркинга, откри ултрамариновия джип чероки, модел 1984 година, нажежен от слънцето на Аризона, докато вътре спеше невръстната й дъщеря.

— Събуди се, Армануш, мама се върна, миличка!

Бебето се размърда, но не отвори очи дори когато Роуз обсипа с целувки лицето му. Меката кестенява косица на момиченцето беше прихваната със златиста панделка, голяма почти колкото главата му, и то беше облечено с мъхести зелени ританки на райета с цвят на сьомга и с морави копчета. Приличаше на мъничко коледно дърво, украсено от човек, който е изпаднал в треска.

— Гладна ли си? Довечера мама ще ти сготви истинска американска храна! — възкликна Роуз, докато оставяше върху задната седалка найлоновите пликове, отделяйки — пакет зефир с кокосово брашно за из път.

Погледна в огледалото за обратно виждане дали не е рошава, сложи в уредбата касета, която напоследък й беше станала любима, и преди да завърти ключа, грабна няколко зефира.

— Знаеш ли, че мъжът, с когото се запознах току-що в супермаркета, е от Турция? — попита Роуз и намигна на дъщеря си в огледалото за обратно виждане.

Всичко в невръстното дете й се струваше прекрасно: мъничкото носле, пухкавите ръчички, ходилата, всичко освен името. Роднините на мъжа й бяха настояли момиченцето да бъде кръстено на майката на баба си. Сега Роуз съжаляваше ужасно, че не му е дала име, което да не е чак толкова екзотично, нещо от рода на Ани, Кейти или Синди, и се е съгласила с името, предложено от свекърва й. Едно дете би трябвало да има детско име, а „Армануш“ бе всичко друго, но не и детско. Звучеше… звучеше студено, като за възрастен човек. Нима Роуз трябваше да чака мъничкото й момиченце да навърши четирийсет, за да изговаря името му, без езикът й да изтръпва? Тя завъртя очи и изяде още един зефир. И точно тогава получи откровение: оттук нататък можеше да нарича дъщеря си „Ейми“ и като част от обреда по кръщението тя изпрати на бебето въздушна целувка.