Елиф Шафак - Копелето на Истанбул

На следващото кръстовище зачакаха да светне зелено. Роуз забарабани по волана — заедно с Глория Естефан:

Мустафа сложи пред касиерката малкото покупки, които беше избрал: каламатски маслини, замразен спанак и пица с бяло саламурено сирене, консерва супа с гъби, консерва пилешка крем супа и консерва пилешка супа с фиде. Преди да пристигне в Съединените щати, никога в живота не му се беше налагало да готви. Всеки път, когато се потеше в тясната кухничка на двустайния студентски апартамент, се чувстваше като детрониран цар в изгнание. Отдавна бяха отминали дните, когато предано го бяха хранили баба, майка и четири сестри. Сега миенето на чинии, чистенето, гладенето, и най-вече пазаруването, бяха огромно бреме за него. Нямаше да му бъде толкова трудно, ако можеше да се отърве от чувството, че някой друг трябва да прави всичко това заради него. Не беше свикнал да върши такива делнични неща, точно както не бе свикнал да е сам.

Имаше съквартирант, индонезиец от началните курсове, който говореше много малко, скъсваше се да учи и всяка вечер, за да заспи, слушаше странна музика като „Звуците на планински ручеи“ или „Песните на китовете“. Мустафа се бе надявал, че със съквартирант няма да се чувства толкова самотен в Аризона, но се получи точно обратното. Нощем, сам в леглото и на хиляди километри от семейството си, той не можеше да се пребори с гласовете в главата си. Гласове, които го разпитваха и го обвиняваха, че е такъв. Спеше лошо. Нощем често гледаше стари комедии или ровеше из интернет. Това му помагаше. В такива моменти мислите застиваха. Но се завръщаха заедно с деня. Докато вървеше от квартирата към университета, между лекциите и на обяд Мустафа се хващаше, че мисли за Истанбул. Искаше му се да махне паметта си, да рестартира програмата, докато всички файлове не бъдат изтрити.

Аризона би трябвало да го спаси от поличбата, тегнеща над мъжете в рода Казанджъ. Мустафа обаче не вярваше в такива неща. Не толкова като съзнателен избор, колкото по рефлекс той се разграничаваше от всички тези суеверия, от мънистата против уроки, гледането на кафе и гадаенето, превърнали се в истински обред в семейството му. Смяташе ги за част от тъмния сложен свят на жените.

Те така и така си бяха загадка. Уж беше живял сред толкова много жени, а, странно, през целия си живот се беше чувствал отчужден от тях.

Беше расъл като единствено момче в род, където мъжете умираха твърде рано и твърде неочаквано. Чувстваше все по-остро сексуално желание, а беше заобиколен от сестри, които бяха табу за въображението му. Въпреки това се хлъзгаше във властта на неизразими мисли за жените. В началото си падаше по момичета, които го отхвърляха. Ужасѐн, че пак ще го отпратят, ще му се присмиват и ругаят, той се отдаде на копнежи по женското тяло от разстояние. Онази година ядосано беше разглеждал снимките на топ моделите по лъскавите американски списания, сякаш за да преглътне мъчителната истина, че такава съвършена жена никога няма да го пожелае.

Мустафа нямаше да забрави никога яростното лице на Зелиха, когато тя го бе нарекла „безценен фалос“. Неловкото смущение от онзи момент и досега гореше в него. Знаеше, че Зелиха вижда зад насилената му мъжественост истината за неговото възпитание. Тя беше наясно, че е бил глезен и обгрижван от потискана майка и заплашван и бит от потисник баща.

— Накрая стана нарцис, но без самочувствие — беше му подметнала тя.

Беше ли възможно отношенията между двамата да са други? Защо се бе чувствал така отхвърлен и необичан, макар да бе заобиколен от толкова много сестри и от грижовна майка?

Зелиха открай време му се подиграваше, майка му открай време му се възхищаваше. Мустафа искаше да е най-обикновен мъж, добър и в същото време склонен да греши. Имаше нужда само от едно — от състрадание и от шанса да стане по-добър. Ако имаше до себе си жена, която го обича, всичко щеше да бъде различно. Мустафа знаеше, че трябва да успее в Щатите — не за да постигне по-добро бъдеще, а за да се отърве от миналото.

— Как сте? — усмихна му се младата касиерка.

Той още не беше свикнал, че в Щатите всички питат всеки как е — дори хора, които изобщо не се познават. Разбираше, че е нещо като поздрав, а не истински въпрос. Но не умееше да отвръща на този поздрав със същата тромава лекота.

— Благодаря, добре съм — рече. — А вие?