Елиф Шафак - Копелето на Истанбул

— Как си могла да съсечеш детето си? — попита ужасена Джеврийе.

— Не е дете ! — сви рамене Зелиха. — На този етап бих го нарекла по-скоро малка капка . По-научно е.

— Научно било! В това няма нищо научно, има само хладнокръвна жестокост! — разплака се Джеврийе. — Жестока и хладнокръвна! Ето каква си.

— Е, в такъв случай имам добри новини. Не съм го убила… не съм я убила… все едно. — Зелиха се извърна спокойно към сестра си. — Не че не исках. Исках, и още как! Опитах се да махна капката , но, кой знае защо, не се получи.

— В смисъл? — попита Бану.

Зелиха се постара да изглежда смела.

— Аллах ми прати вест — обясни тя безизразно със съзнанието, че не е хубаво да говори такива неща в семейство като нейното, но въпреки това го изрече. — И така, лежа там упоена, с лекаря и медицинската сестра, застанали от двете ми страни. След няколко минути операцията ще започне и детето ще изчезне. Завинаги! Но тъкмо да ме хване упойката върху операционната маса, чувам молитва от една джамия наблизо… Тиха е, гали ме като кадифе. Обгръща цялото ми тяло. После, веднага след като молитвата свършва, чувам шепот, сякаш някой ми казва тихо на ухото: „Не убивай детето!“.

Джеврийе трепна, Фериде се изкашля притеснено в салфетката, Бану преглътна, а Гюлсюм се свъси. Само Маминка остана далеч, в по-добри земи — вече си беше изяла таратора и чакаше покорно следващото ядене.

— И точно тогава… — продължи с разказа Зелиха — тайнственият глас ми заповяда: „Оооо, Зелиха! Оооо, грешнице в праведното семейство Казанджъ! Остави детето да живее! Още не го знаеш, но то ще бъде водач. Ще бъде монарх.“

— Няма как да бъде монарх — прекъсна я учителката Джеврийе — не пропускаше случай да покаже колко знае. — Вече няма монарси, ние сме съвременна нация.

— „Оооо, грешнице, това дете ще управлява другите! — продължи Зелиха, като се престори, че не е чула урока. — Не само тази държава, но и целия Близък изток и Балканите и целият свят ще знае името й. Това твое дете ще поведе масите и ще донесе на човечеството мир и справедливост!“ — Зелиха замълча и въздъхна. — И така, добри новини за всички! Детето е още в мен! Не след дълго ще сложим на масата още една чиния.

— Копеле! — възкликна Гюлсюм. — Искаш да вкараш в семейството незаконородено. Копеле!

Въздействието на думата се разпростря, все едно някой хвърли камъче в спокойна вода.

— Как не те е срам! Винаги си позорила семейството — смръщи се разгневена майката. — Я си погледни тая халка на носа… И грима, гнусните къси поли и пфу, тия високи токове. Ето какво се случва, когато се обличаш… като проститутка! Трябва да благодариш ден и нощ на Аллах, трябва да си признателна, че в семейството няма мъже. Щяха да те убият.

Не беше точно така. Не това, че са щели да я убият, а че в семейството няма мъже. Имаше. Някъде. Но си беше вярно и че в семейство Казанджъ имаше много по-малко мъже, отколкото жени. Върху целия род сякаш тегнеше черна магия и поколение след поколение мъжете с името Казанджъ умираха внезапно и преждевременно. Съпругът на Маминка, например — Ръза Селим Казанджъ, бе издъхнал най-неочаквано на шейсет години — просто престанал да диша. После, при следващото поколение, Левент Казанджъ беше починал от инфаркт още преди да е навършил петдесет и една година и така бе последвал примера на баща си и на бащата на неговия баща. Човек оставаше с впечатлението, че от поколение на поколение продължителността на живота при мъжете в рода се скъсява.

Един от братята на дядо им беше избягал с руска проститутка колкото тя да го ограби и той да умре от премръзване в Санкт Петербург, друг техен роднина се бе отправил към мястото на вечния си покой, след като доста пийнал се беше опитал да прекоси магистралата и го беше блъснала кола; различни племенници си бяха отишли още преди да навършат и трийсет: един се бе удавил, когато по пълнолуние влязъл пиян да поплува, друг пък бил улучен от куршум, изстрелян от запалянко хулиган, който се веселял, след като футболният му отбор спечелил купата, трети паднал в двуметров ров, прокопан от общината по време на ремонт на канавките. Имаше и един втори братовчед — Зия, който си тегли куршума ей така, без видими причини.

Поколение след поколение, сякаш подчинявайки се на неписано правило, мъжете в рода Казанджъ умираха млади. Никой от сегашното поколение не бе живял повече от четирийсет и една години. Решен да не повтаря модела, друг брат на дядо им беше правил всичко възможно да живее здравословно и бе внимавал много да не преяжда, да не ходи по проститутки, да си няма вземане-даване с хулигани, да не близва алкохол и да не се докосва до нищо, от което ти се размътва умът, а накрая минавал покрай един строеж и върху него паднало парче бетон. Така си беше отишъл и Джелал, далечен братовчед, любовта на живота на Джеврийе и неин съпруг, загинал по време на спречкване. По причини, които и досега си оставаха неизяснени, Джелал бе осъден на две години затвор по обвинение във взимане на подкуп. По онова време присъствието му в семейството се свеждаше до редките писма, които той пращаше от затвора, толкова смътни и неясни, че когато дойде вестта за смъртта му, всички освен жена му я посрещнаха така, сякаш са изгубили трета ръка, каквато всъщност никога не са имали. Той си отиде от този свят по време на сбиване, но не защото са го ударили или повалили, а защото стъпил на електрически кабел с високо напрежение, докато се опитвал да намери място, откъдето да вижда по-добре как другите затворници си разменят удари. След като изгуби любовта на своя живот, Джеврийе продаде къщата и дойде да живее при останалите от семейство Казанджъ като учителка по история без всякакво чувство за хумор и със спартанска дисциплина и самообладание. Точно както в училище се бореше с преписването, у дома тя се бе впуснала в нещо като кръстоносен поход срещу невъздържаността, разцеплението и спонтанността.