Елиф Шафак - Копелето на Истанбул

Макар че с времето интересът й към физическата география не пресекна, той породи любопитство към друга тема, от която Фериде изпитваше огромно удоволствие: произшествията и злополуките. Всеки ден четеше третата страница на таблоидите. Катастрофи по пътищата, серийни убийства, урагани, земетресения, пожари и наводнения, неизлечими болести, зарази и непознати вируси… Фериде преглеждаше всичко. Избирателната й памет попиваше местните, националните и задграничните бедствия колкото да ги съобщи най-неочаквано на другите. На Фериде не й трябваше много време да помрачи всеки разговор, тъй като по рождение беше склонна да вижда във всичко и навсякъде лошото, а ако лошо нямаше, да си го измисли.

Ала новините, които оповестяваше, не разстройваха другите, тъй като те отдавна вече не й вярваха. Семейството й бе намерило само един начин да се справя с лудостта й и той беше да я отъждествява с липсата на достоверност.

Първата диагноза, която сложиха на Фериде, беше „язва от стрес“ и никой в семейството не погледна сериозно на нея, защото „стресът“ се бе превърнал в нещо като изтъркана фраза. Веднага щом той проникна в турската култура, истанбулчани го посрещнаха с такава неописуема радост, че в града се появиха безброй пациенти, страдащи от него. Фериде бе пътувала непрестанно от едно свързано със стреса заболяване към друго, изненадана колко необятна е тази земя, тъй като явно всичко можеше да бъде обяснено със стреса. След това се позадържа при натрапливата невроза, конверсионното разстройство и психотичната депресия. Веднъж успя да се натрови и в диагнозата й написаха „Нощна сянка“ 9 9 Едно от имената на Solanum Dulcamara, по-известно като Червено кучешко грозде, чиито плодове и стъбло са силно токсични. — Б.ред. , име, което й харесваше най-много от всичките й недъзи.

На всеки етап от пътуването към лудостта Фериде променяше цвета на косата и прическата си, затова след известно време лекарите, опитващи се да проследят промените в психиката й, започнаха да си водят нещо като дневник на прическите. Къси, средно и много дълги, а веднъж подстригана нула номер глава; щръкнали, пригладени, бухнали и на плитки; подложени на тонове лак, гел и пяна за коса; окичени с шноли, стъкълца или панделки; в пънк стил или на прибран кок — като на балерините; боядисани във всевъзможни оттенъци — всичките й прически бяха мимолетни и преходни, докато заболяването й си оставаше непоклатимо и нелечимо.

След дълго пребиваване в „тежкото депресивно състояние“ Фериде се прехвърли на „пограничното разстройство“, понятие, тълкувано доста произволно от различните членове на семейство Казанджъ. Майка й свързваше думата „погранично“ с полицията, митницата и всичко незаконно, затова видя във Фериде „чужденка престъпница“. Ето защо започна да се отнася още по-подозрително към лудата си дъщеря, на която по начало не вярваше. За разлика от нея сестрите на Фериде виждаха в „пограничното състояние“ главно някакъв предел, а предела свързваха с образа на смъртоносна урва. Известно време се държаха с Фериде изключително внимателно, сякаш е сомнамбул, който върви по зид с височина няколко метра и може всеки момент да падне. Маминка обаче свързваше „пограничното състояние“ с ръба на дантелените си покривки и изучаваше внучка си с изострено любопитство и състрадание.

Наскоро Фериде се беше изселила в поредната диагноза, която никой не можеше дори да произнесе, камо ли да разтълкува: „хебефренична шизофрения“. От този миг нататък бе останала вярна на новата си придобивка, сякаш най-после си беше изяснила понятията, нещо, от което се нуждаеше остро. Каквато и да беше диагнозата, Фериде живееше по правилата на собствената си приказна страна, чиито граници не бе прекрачвала.

Този първи петък на юли обаче Зелиха не обърна внимание на прословутата омраза на сестра си към лекарите. След като започна да се храни, си даде сметка, че цял ден е умирала от глад. Почти механично изяде резен чьорек, наля си чаша айран, боцна с вилицата още една зелена долма, за да я сложи в чинията си, и разкри информацията, която набъбваше вътре в нея:

— Днес ходих на гинеколог…

— На гинеколог! — повтори начаса Фериде, но не добави нищо повече.

Гинеколозите бяха лекарите, с които имаше най-малък опит.

— Днес ходих на гинеколог, за да правя аборт — довърши изречението Зелиха, без да поглежда към никого.

Бану изпусна пилешкото крилце и се вторачи в краката си, сякаш те имаха нещо общо, Джеврийе стисна силно устни, Фериде изписка, а после, кой знае защо, прихна, майка им разтърка нервно чело, понеже усети как се приближава първата аура на ужасното главоболие, а Маминка… ами Маминка просто продължи да си яде таратора. Може би защото от няколко месеца беше оглушала. Може би защото страдаше от началните стадии на деменция. Или просто защото смяташе, че не е станало кой знае какво. С Маминка човек никога не знаеше.