Елиф Шафак - Копелето на Истанбул

В семейството имаше още един мъж: Сабахатин, добродушният, но и точно толкова свит съпруг на Бану с неговото нежно сърце. Макар че не им беше кръвен роднина и на вид беше изключително як — направо пращеше от здраве, — макар че двамата още бяха женени на хартия, ако не броим краткия период след медения месец, Бану прекарваше повече време в семейния конак, отколкото при съпруга си. Физическото им отчуждение направо биеше на очи и когато Бану съобщи, че чака близнаци, всички започнаха да се шегуват, че няма как да е бременна. Но зловещата съдба на мъжете в рода Казанджъ застигна близнаците още в ранна възраст. След като и двамата починаха съвсем невръстни от детски болести, Бану се пренесе за постоянно в семейната къща и през следващите години рядко навестяваше мъжа си. От време на време отскачаше да провери дали е добре, но по-скоро като загрижена роднина, а не като любяща съпруга.

В семейството имаше още един мъж — Мустафа, единственият син в сегашното поколение, безценна перла, дарена от Аллах сред четири момичета. Левент Казанджъ си беше наумил да прави, да струва, но да има син, който да наследи фамилното име, затова още от малки четирите сестри Казанджъ се чувстваха като неканени гостенки. Първите три деца бяха все момичета. И Бану, и Джеврийе, и Фериде живееха с усещането, че са нещо като встъпление преди истинското начало, случайна прелюдия в сексуалния живот на родителите си, толкова настървено се опитваха майка им и баща им да имат момче. Колкото до петото дете — Зелиха, тя знаеше, че е зачената с надеждата съдбата да се покаже щедра два пъти поред. След като най-после се бяха сдобили с момче, родителите й искаха да проверят дали ще им провърви достатъчно, че да се роди още едно.

Мустафа бе безценен от деня, в който се появи на бял свят. Бяха взети поредица мерки, той да бъде предпазен от мрачната съдба, причакваща всички мъже в рода. Като дете Мустафа бе окичван с какви ли не мъниста и амулети против уроки, щом проходи, постоянно го държаха под око и до осем години го оставиха с дълга коса — като на момиче, за да заблудят ангела на смъртта Азраил. Ако някой се обръщаше към него, казваше: „Ей, момиченце“, или „Ела насам, малката!“. Въпреки че Мустафа се учеше добре, животът му в гимназията не бе особено сладък заради неговата необщителност. Истински цар у дома, той явно не искаше да бъде един от многото в класната стая. Не дружеше с никого и когато Гюлсюм реши да направи празненство по случай завършването на училище, се оказа, че няма кого да поканят.

Мустафа бе нагло необщителен извън дома си, боготворен като неоспорим цар вкъщи и с всеки рожден ден зловещо се приближаваше към участта на мъжете в рода Казанджъ, затова много скоро бе решено, че няма да е зле да го пратят в чужбина. Само за месец накитите на Маминка бяха продадени и с парите от тях осемнайсетгодишният син на семейство Казанджъ замина от Истанбул в Аризона, където се записа да следва за инженер-агроном, специалист по биосистеми, с надеждата да се спаси и да доживее до дълбока старост.

Затова, когато онзи първи петък на юли Гюлсюм се скара на Зелиха и й каза, че трябвало да бъде благодарна, задето в семейството няма мъже, в думите й имаше зрънце истина. Зелиха не отговори. Вместо това отиде в кухнята, за да намери и да нахрани единственото мъжко същество в къщата: сребрист котарак с неутолим глад, необичайна любов към водата и куп симптоми на обществен стрес, които в най-добрия случай можеха да се тълкуват като независим нрав, а в най-лошия — като невроза. Казваше се Паша Трети.

В конака на Казанджъ бяха живели поколения котараци — точно като хората, но за разлика от тях се радваха на любов и без изключение си отиваха от старост. Макар че всяка от котките си имаше свой нрав, котешкото родословие в дома се отличаваше с два гена — надделяваше ту единият, ту другият. Това, от една страна, беше „благородническият“ ген, наследен от дългокосместата сивкавобяла персийска котка, която Маминка беше донесла със себе си като младоженка през двайсетте години на ХХ век („Котката й е единственият чеиз“ — подигравали се съседките тогава). От друга страна, понякога избиваше „уличният“ ген, дошъл от неизвестен, но очевидно уличен кафеникав котарак, с когото бялата персийска котка бе успяла да се съвкупи при някое от бягствата си. Поколение след поколение двете генетични особености като че ли се редуваха за надмощие в котките, живеещи под този покрив. Не след дълго семейство Казанджъ вече не си правеше труда да търси нови и нови имена и просто следваше котешкото родословие. Ако бяха бели и пухкави, със сплескано носле, и приличаха на потомци на аристократичната жилка, котенцата получаваха името Паша Първи, Паша Втори, Паша Трети… Ако връх вземеше уличният ген, те биваха назовавани Султан — по-висше име, издаващо убеждението, че уличните котки притежават свободен, независим дух и не им трябва да се умилкват на никого.