Роман Димитров - Децата на Перун

Децата загубиха ума и дума, Ветра зачерви бузи… Накарах я да стреля с лъка — колкото бързо може — стрели срещу мен… Стрелите звъннаха като стършели-щръклици, хвръкнаха към мен да ме направят на таралеж, но ги посрещах с къси светкавички, изпепелих ги една след друга.

Децата бяха ревнали от страх — заради хвалбата допусках стрелите съвсем близо до мен… после пък викнаха от луда радост!

Вдигнах кривака, драснах знак, заваля из ведро, после драснах — вместо вода заваляха меденки. Появи се слон, дигна Търсен с хобот, сложи го на висок клон. Оттам го свали огромен космат маймун, дето и аз не бях виждал такъв… Търсен щастливо се смееше, гушнат в маймуна, той доверчив, пък изобщо не му идваше на ум, че мога нещо лошо да му направя.

После Тревна я облякох в златоткана дреха, с гривни-гердани и каквато си е красавица, заприлича на богиня! Баган го дарих с пълно бойно снаряжение — доспехи, колчуга, шлем, щит с неговия знак, меч, лък, копие. А на Меда — мъничко вълшебно криваче, кажи го — пръчка, но с много сила в него… Търсен получи пълна сбруя за кон, като порасне още малко, да язди…

На Ветра измайсторих красива малка корона с рубини и тя се изчерви.

Децата пощуряха, хукнаха към нас да ни прегръщат и гушат. Позасмя се Ветра и каза:

— И аз като децата те откривам, Перо. Но хайде Баган сега пак да гледаме…

Баган хвърли още няколко пъти с новото истинско копие, показа движения, хватки на място, знак таен написа във въздуха с кривак и сполучи, преметна се заек, търти да бяга.

Приличаше на млад барс, но си дадохме знак с Ветра още да не го хвалим до край, нека още малко се изучи. До време похвалата трябва да е по-малка и по-скромна от онова, което хвали, казваше мама Дуда. Личеше си, че е роден за войн-победител. Такъв скоро щеше да стане! Как му се радвах на този мой син, па малко завиждах, че всичко му предстоеше!

— Багане, кажи сега, как хвърляше — като Циндил Пиндил или като Джаста Праста?

— Че това какво е?

— Хе, не знаеш ли? Циндил-Пиндил на плета, а Джаста-Праста — на хорото… приказка е…

— Мамо, мамо, сестро Ветре, кажи я! — Меда нямаше насита да слуша приказки. Разиграваше ги, ту едного показваше, ту другиго, ту измисляше различен завършек, да може Търсен да мине като велик цар, жрец, герой и „Повелител на комарите“. Вярно, веднъж, съвсем мъничък, бе грабнал къс меч и като залиташе подир него, сечеше жужащо ято досадни комари, защото била задрямала мама Ветра… Най-верният зрител на Меда.

— Циндил-Пиндил и Джаста-Праста уж две сестри били, но никак не си приличали. Щом ги накарали да направят-свършат някоя работа, Циндил всяко нещо обмисляла така и инак, оттук го оглеждала, оттам го мъдрела, мерела напред-назад, тегаво, както мед се лее, а Джаста-Праста пата-кюта, урла-турла — набързо нещо спретвала.

Майка им поръчала сами да си ушият носии за голямото хоро на скорошен празник. Заели се двете, но Циндил само премятала и мерела плата, пък едвам почнала да го крои, а в това време Джаста, клъц оттук, боц оттам, току скроила, нарязала, зашила и нагласила новата дреха за празника… Вярно, тук стърчало, там висяло, ама могла да иде да се весели! Пък като рипаш на хорото — сто гледали, един видял… А Циндил си останала с дреха като за царица, ама — за другата седмица — изкарана наполовина, та гледала веселбата от плета…

— Еха! — викнаха малките.

Меда веднага:

— Ей го наш Баган с перчем развян, докато се прицели, мечките от старост си умрели!

— Ха-ха, тъй ще е, ако е като Циндил-Пиндил. Ами ако е като Джаста-Праста? — попита Ветра през смях.

— Тогава… — Меда се позамисли. — Баган в глиган забива, а лалугер убива… — и показа смешен лалугер с подути бузи и зъби над долната устна, та изпопадахме от смях.

— Ама то и тъй лошо, и инак пак лошо! — замисли се Търсенчо.

— Тъй де, мислете, деца… Как бива по-добре?

— Сетих се! — грейна Баган. — Като не щеш да си Циндил-Пиндил, нито пък Джаста-Праста, то пък като тримата братя викаш Неволята… — прихнахме да се смеем.

Тревна се размечта:

— Дошъл при Циндил принц от далечна земя, оженил се за нея и й подарил вълшебна пръчица, като на татко кривака. Тя можела от една мярка време да направи десет и така милата му Циндил всяка работа имала време да завърши! Брат му на принца, като видял снахата, решил да се ожени за сестра й. Той взел Джаста за жена и също й подарил пръчица, тя пък държала Слънцето, Луната и звездите все в същия час — и така милата му Джаста каквото и да захванела, имала време всичко да поправи…