Роман Димитров - Децата на Перун

Баган пасеше стадото, ловуваше, възмъжаваше. Рендосвахме заедно греди, дялахме цели трупи за мачти — мечтаех да си построим наш кораб. Пращах полека на капитана и оня малкия скопосник, те си знаеха работата.

Търсен — навсякъде, все да помогне, да услужи, пък да пита…

Милият, една вечер идва той от игра бос. „Защо бре, сине, вчера нови обуща ти турихме!“ Той:

„Ами едно момче беше босо и нещастно! Дадох му ги на него.“

„Е, сега пък ти си бос!“

„Да, ама съм бос и щастлив!“ — Ей такъв беше този мъник със сърце колкото планина, такъв си остана цял живот.

Вечер се намирахме заедно у дома, Ветра ни посрещаше на вратата, изправена в мечия кожух, вечеряхме, умирахме от смях на Меда, която ни показваше с лице и тяло съседите или хората от тържищата и храмовете пред стените: този така ходел, оня тъй гледал, пък на как пияният седлар се спънал — и ние всички мигом познавахме кои са… После Тревна, Меда и Търсенчо пееха, Баган им пригласяше на кавал. Пееха песни, дочути от градските площадчета за Радота и змея, как го той победил, как редом Ветра му помагала… Като стигнеха до Ветра, „па си се Ветра изстъпи, ситно му цвете показа“ — така пееха, че им се опъваха жилите на вратлетата. Обичаха я, та я обичаха! Как извадила тя китката с билки, как прогорила змея със змейско биле, как се той люлеел и залитал, как го вуйчо Радота ръгал-мушкал… Рипаха за огнена ръченица. На ръченица Тревна пък равна нямаше, никой не можеше да я надиграе!

И то се знае, Меда показваше Ветра, Баган — змея, че да може Търсен да го бутнат по дупето, нагласен с тръстиков меч да го убие… Тревна ту се правеше на царя, ту играеше Димна, спасена от вуйчо…

Тази игра не им омръзваше. „Хайде да играем на Змея от Дълбокото“ — и веднага заплюваха кой, кой ще бъде… „Пу за мене да съм Даждбог! Пу за мене да съм Ветра!“ Или се брояха на „Ан-дан-тина“, или пък се избираха с настъпванка…

Радвах се как Ветра им беше оживяла на добрите сърца, как от обич към тях се поотпусна. Острото в поглед, в лице се смекчи-заглади. Децата и на мене ми се радваха, но още ме оглеждаха, още на око ми крояха гугла, кафтан, обувки от сахтиян… Ставам ли и за мегдан — или в изба само да стоя запрян-заврян… Кукуряк!

Вечер, като легнеха, сядахме с Ветра на скамейката пред къщи, разказвахме си приказки и истории… Хубаво време, пролетно, градът заспиваше зад стените, ние размисляхме един за друг, гадаехме постъпките си, спомняхме си какво е било преди да сме заедно. Ветра не беше виждала нашата гора, но мечтаеше за нея, както и аз…

Ей така. Хлябът ни беше честен и вкусен, игрите ни весели и шумни, децата сънуваха хубави сънища. Все се сещах за думите на Мокра: „И да не си въртомечник, можеш да си юнак над юнаците… Важно е да наказваш злото, а не свободата си!“.

Беше хубаво, бяхме щастливи, но може ли да е хубаво дълго време? За хората поне, в този наш свят, пуст опустял, та празен от добро — не може…

Скоро казах на Ветра и Баган:

— Пригответе копия, пръти, утре да видим дали ни за нещо бива, или който враг иска, ще ни затрива.

Ветра се усмихна, нищо не каза… Баган пощуря от радост, че ще го учим.

На другия ден с всички деца и с добитъка качихме хълма.

— Е, Ветро, хайде показвай какво можеш…

И Ветра, изправена, с мечия кожух, с копието в ръка, го раздвижи ха надолу, ха нагоре, завъртя, изведнъж то литна, сякаш само, сякаш я напусна… Само китката й се подви надолу, друго не мръдна, копието се заби с глух тръпнещ звук в сък на дърво надалече — беше го посочила кой ще е…

— Хайде сега, мъжо, ти… — имаше предизвикателство в гласа й. Баган я гледаше стреснат, все едно него беше уцелила, децата викаха щастливо, Търсен се обади:

— Тате, хайде, можеш ли я надмина!

Засмях се, метнах моето копие… Ех, не така красиво като Ветра, но и аз улучих далечно дърво, и моето копие се заби дълбоко, чак сцепи ствола, краят му потрепери.

Децата радостно извикаха:

— Тате, като истински юнак мяташ!

А Търсен:

— Какви татко и майка сме си намерили!

— Тате, мамо, научете ме да хвърлям като вас!

— Я да видим ние пък какъв син сме си намерили! Вземай прътите първо — упражнявай правилно да стоиш!

— Аз мога!

— Я да видя!

Баган показа движения с един и с два пръта все едно с копие и с кривак… Метна после — не лошо. Ветра се засмя.

Този път литна копието от неуловимо замахналата й ръка нагоре и надалече, спусна се, заби се в пън и на острието му намерихме пронизани листо и пеперуда…

Метнах след нея копие, после веднага — таткова Перунова светкавица, копието се заби, светкавицата обгори и сцепи точно тъпото на копието.