Роман Димитров - Децата на Перун

— Сега с кого да се бия, кого да победя, къде да ида?! Дай съвет!

— Слушай, Перо, на времето имаше един юнак над юнаците, толкова юнак, че дето стъпеше, кладенец ставаше! Тук стъпи, там стъпи, накрая онова царство стана на решето! Иначе воин чутовен, юначества велики, добрини безброй! Змейовете ги скубеше от земята като репи, завърти ги, хвърли ги през девет земи в десета, песни му вадеха! Това добре, ама ти нива с шейсет кладенеца можеш ли да работиш? Е, накрая една вейница го омая и приспа… Мен ми е жал за него, спи сега в онази пещера, но пък се беше пръкнал много голям за нас…

Друг пък искаше света да обърне и освободи! Ех, майко мила, този пък в огъня стъпваше, в дън морята гмурваше, до тук в небесата хвръкваше — но той пък гърбав-хърбав, като охлюв пъргав! Него ходеха да го спасяват, че все се хвърляше в най-страшните битки… Смях с него, горкия…

Затова за такива като тези двамцата казват хората на шега „От Куко и Пипе — полза голяма, а печалба няма!“.

Много още съм видяла, много нещо съм разбрала — казвам ти, Перо, внимавай да не станеш като тях и да останеш за смях. Ти за друго си роден, друго искаш…

— Хубаво ми говориш, Мокро…

— Сладкодумна съм, ако и дебеличка-налятичка! Та къде си се забързал да сечеш-колиш, Перо! На юнащина Куко и Пипе — юнаци над юнаците, ама виждаш, не стига… Може и без меч да победиш, мене ако питаш, ама живеем във време, дето, който най-силна врява вдига, него чуват. Мечове-саби, щитове, секири — най-силно шумят… Ако ти се струва, че Радота без хората живее, ти пък помисли, че и без мечове-саби може!

По-важно е да изчакаш да те намери юначеството. Ако го ти дириш, то може много невинни глави да паднат… не само змейски, хей!

Мен да питаш — слез долу при жена си, при Ветра, че е тя сама сега. Тя е жертва жертвала да те извади изпод земята! Змеят от дълбокото Радота с другите го убиха, с помощта на Агна, богове, кого ли не… Сега ще се намерите с твоя подвиг — и като искаш с хора да си, покани си отряд от небесните хора, петимни са те да походят из земята…

— Добре казваш, Мокро, ще те послушам, но да си почина малко, нека походя из небето да видя какво е…

— Походи. Същото е, цветовете само са различни…

Ела да те заведа на едно място…

Повървяхме, що повървяхме, гледам — долинка, цялата опърлена и обгоряла, в единия край — голям камък, черен от сажди целият, чак разтопен в края.

— Знаеш ли какво е това? Това е камъкът, който някога една самодива донесла на Сварога, да й направи дете от Перун все едно… Тя ще да е била хубава, защото и Сварога се емнал, бил-млатил по скалата, че накрая на, виждаш, всичко наоколо изпогорил, но се пръкнало детенце славно и силно, чудно и мило… Но минало време и със злоба се също сдобило… На Сварога ли е, на Перун ли е — и да знае някой, мълчи си, че кой иска между два бога наярени да се изтъпани… Но може и да знае някой… А от искрите слънцето се родило, него сега дядо ти Даждбог го води…

— Той на Сварога какъв е? Намекваш ли нещо, Мокро?

— Ние боговете така си говорим, с намеци, че иначе влъхвите какво ще ядат?… — тя се засмя. — Нали ти казах, че някога, по-преди, без жертви и вълшебства сме се разбирали… Но сега е друго. Нали се спори кое е по-напред след костенурката, дето ни крепи на черупката си — огънят или светлината, слънцето или денят…

— Влъхвите влъшба вълшебстват, на боговете пратеничества служат, а ведмаците кои са? На вуйчо приятелите?

— Ведмаците и те много знаят, но докато са живи, крадат и смучат кръв, а като ги изкорми Мора, то стават добри и услужливи, но от време на време пак правят бели.

— Кажи и за другите… тук при вас кои са тия, дето не са нито богове, нито хора, също като самодивите?

— Ще ги опознаеш, само цветът им е друг, иначе същите житомамници, караконджовци и вейници, навъзници, наречници, чародеи… Има много… Защо питаш?

— Нали ти казвам, Мокро, пазиха ме от всичко, предпазиха ме така, че нищо не знам и се правя на перкулясал…

— Добро момче си ти, Перо, и аз имам да те моля нещо да свършиш долу, но нататък ще ти пратя вест. Сега слез долу и виж твоите хора в града…

— А как да сляза от тук?

— Хе, кое е най-леко? Глухарчето… Стани глухарче…

Намерих небесни хора да дойдат с мен в нашата горна земя. Щях да ги призова по-късно. Сега се спуснах в оня шумен, коварен, велик град. Или са всички градове такива? Виждах го неясно, докато бях в несвяст. Усещах привличането на другите — наистина и мен привлече. Нищо не може да ме отдели от горските поляни и рътове, от езерото и светилищата наоколо. Но и градът ми хареса, както беше харесал на останалите. Вонята, лицемерието, мъдростта, пресметливата доброжелателност на гражданите, смешните им обичаи, непривични за нас и все пак познати, сменящите се лица, всред които можеш да останеш сам, ако поискаш, а може да се изповядваш и сдружаваш, да се биеш и опияняваш…