Роман Димитров - Децата на Перун

Радвах се аз, но нали знаете, братя мои, богове подаръци да правят — то объркана работа, тревожна. С нашите богове е така. Благодарих трогнат, горд, щастлив, стреснат.

Уплашен.

Па каза още Сварога:

— Налейте сега и на мене, да седна при вас, на едно да празнуваме! В такъв ден отмяташ всичко назад, отмяташ всичко напред, остава вино и храна само, хора и богове се гледат в очите, радват се, Мора е далече…

Е, това вече можеше, това винаги може…

Тъй седнахме заедно на кораб бог, роднини, моряци да празнуваме сред вълните — да забравим всичко, да не предполагаме нищо.

Братя, този път по мустака ми не тече, а всичкото в уста ми втече, чак главата ми повлече!

Дай, боже, всеки баща да си иде по реда, преди децата си…

Ех, да видите тази мома! Кукуряк, лютиче, мак! С четири обикновени моми не можеш я замести! Как са отхранили такава богиня! Но хем тучна, беше тя пъргава-засмяна! Един човек и мене засмян да посрещне.

— Здравей, Мокро! Ето иде при тебе един от твоя свят! И ти при Перун живееш!

— Здравей Перо! Я какъв строен си бил!

— Много тичах по горите с Влас, престорен на катерица.

— Много знаеш да говориш ти! Ха-ха! Ама това е хубаво, харесва ми… Та, Влас, казваш, на катерица ставал?

— Да, Мокро… А ти защо си тук?

— Виж какво е хубаво наоколо!

— Не си огъвай душата и думите де…

— Добре. Хайде да се разходим…

Тръгнахме по пътеките из небесните градини. Красиво… Мокра се тътреше полека, позадъха се… Накрая стигнахме нейната къща, седнахме отпред. Мокра разказа:

— Отдавна, Перо, преди да си се родил от светлата богиня и божа щерка Додона и от теменужения татко Перун, преди още Перун да познава майка ти, в света ни настъпили вражди, битки, мор. Дълго е за разказване, но знай, че оттогава дърветата сами заживели, животните се отделили от хората, боговете — от хората, познанието — от боговете…

— Сега вие вече не знаете всичко…

— Да, а каквото можем, го могат и други. Не от най-добрите и свестните.

Притежаваме сили и вълшебства, магическа мощ, но хората — както вуйчо ти — също ги постигат. Мятат светкавици като Перун, провиждат като Влас, грижат се за добитък, жито, втасване, светлина, дъжд — като Даждбог, коват мечове, палешници, сърпове като Сварога, дръзват — и променят — жребия на света като него, кормят рибата на живота като Мора, чуват занапред като мен — също както и снаха ти Вишна… И още много… Сега живеем в много светове, всеки дърпа към своя. А и към себе си. Ти това се питаш и чак тук на небесата ти се казва нещо толкова просто. Трябвало да срещнеш Дебела Мокра, преди да станеш Газен Перко…

Вярно казва дядо Даждбог: важно е добро или зло ще плисне, то ясно, но още и още по-важно е — кога ще плисне, а това наистина и боговете не го знаят. Ето какво ти трябва Перо.

— Мокро, аз хора искам… Искам да съм сред хора, знам как да разговарям с тях! Не искам да спасявам и да ме спасяват, искам да знам защо се случват всички неща.

— Знам, чувам го в главата ти, Перо… Искаш го, но е проклетѝя голяма…

— Ти защо си тук? Защо ми даваш ум и ми помагаш?

— Самотно ми е тук, а ти си от моите места. И… познаваш добре Влас… макар повече като катерица само, ха-ха! Затова съм тук, че човек иска ли да си стигне съдбата, трябва да поседи и да я почака малко. Съдбата най-сетне ще го завари. Па после оръжия да маха, градове да строи, да обяздва коне и да разчиства сечища… Ех, ако чака съдбата си, където трябва. Ха-ха… Ха сега ти кажи, защо се правиш на несвестен, та майка ти побеля от грижи?

— Защото искам сам да разбера всичко.

— Перо, и с питане може! Едно време, когато всички хора и животни са можели да си говорят, казвали, че с питане — и до другия край на гората ще стигнеш!

— Питах Радота, питах баща ми, питах Влас — те ми казват: „Пази се, момче!“.

Майка ми ми каза, че и Пеещият пял: „Пазете Перо!“. Защо? Недостойно ли е да се умре дори?

— Ама че бързаш, Перо! Не можеш ли по-спокойно?

— Вече не мога. Ти не знаеш какво е да си под земята…

— Не знам. Но и на небето не е сладко, Перо! Нигде няма без някоя цепнатина… Само в морето няма, ха-ха! Там пък, вместо цепнатини да хлътват, вълни се дигат! Помислено е за всичко!

— Тогава защо сме се разделили на дървета, животни, хора, богове? Защо не сме се държали заедно?

— Защото „едното“ е станало в нашите времена по-важно от „всичкото“, затова!

Двамата започнахме да се смеем! Месата на Мокра скачаха и се друсаха. Не можехме да се спрем. Чувствахме двамата — станахме приятели за цял живот, за вечното винаги. Нищо не можеше да ме уплаши вече!