Роман Димитров - Децата на Перун

— Ето я твоята земна Мокра!

Обърнах се и я видях.

Какво сега? Да се върнем назад? Как ще погледна Дуда? Синът й — луд и изчезнал на небето, такава я свършихме, като кучето на окосената ливада…

Обърнах се към дядо Даждбог, погледнах го право в очите:

— Какво знаеш, кажи ни, преди да си тръгнем оттук! Не ми отговаряй като бог, а като човек, който също има дете обично!

— Което знам, не ти трябва, Раджиха Радота… Божи работи, не са за хората.

— Може да не са за хората, ама заради тях гинат!

— Така винаги е било и така ще бъде!

— Ако би било така във вечното винаги, нямаше да е Перун на война сега! Нали?

— Не богохулствай! Аз те харесвам, Радота, Вишна ни свързва в хубаво родство!

— Като ме харесваш, то говори ми, свате!

— Ех, Радота, що ти е да си взимаш беля на главата! Змеят малко ли ти беше!

— Без Перо назад се не връщам!

— Не го ли виждаш на какво е заприличал?

— Ти го каза — човек знае две и много! Говори ми, ако знаеш нещо!

— Сварога се боеше за змеевата зима, Влас пък иска да си върне Мокра от небето, да си я вземе за жена. И за двете неща Перо само става!

Ама сега за нищо не става май…

— Добре, че ми каза, благодаря ти. Знам сега защо се лашкаме насам-натам. За нас, хайде, кой да мисли, а сестра ми? Нея никой ли не я брои?

Начертах знаците във въздуха, явиха се побратимите помощници: Качо, Страхил, Захор. Разбира се, къде ти без братовчедите Козьо и Тельо!

— Кажи Радота!

— Знаете защо ви викнах. Търсете!

— Какво да търсим?

— Ех, Захоре, нямаш и триста лета още, млад, глупав, с едно ухо, с две усти! Прави като другите…

— Тя дебела работа излиза — из божиите дела май трябва да се позасучем…

— Е, ти, побратиме, искаш само агнешки чревца ли да сучем, па да ги мятаме в пещта?

— Обгори ме животът в пещта си, но не съм шушумига, побратиме, и в Мора да гледам, окото ми не мига.

Другите мълчаха, ясно им беше. Засмях им се, изчезнаха.

Обърнах се към моите хора. Попитах ги какво мислят. Първа Вишна — нова булка, нова слука — се обади:

— Татко Радота, ти каза, че и светът с грешка е тръгнал. Ние сме сбъркали. Признаеш ли си вината — половин комат е в торбата… Казвам аз — да се върнем назад. Мнозина не сме срещали, мнозина нас не знаят…

— А ти, Ветро?

— И аз мисля, че тук, каквото разбрахме — разбрахме, каквото дядо Даждбог каза — каза го, каквото се случи — случи се. Да вървим, тате!

— Нека по морето се върнем този път в града. Все сънувам кораб!

— А Димна какво каза, помниш ли? — тревожно се сепна Друда.

— Прав е Страшо, по-бързо ще се приберем в града.

— По морето, да.

— Преди да се качим на кораб, може да открием по обратния път какво сме пропуснали, да преживеем нови изпитания, нови неочаквани срещи.

Не знам как е с други народи-племена, но ние сядаме на една маса с боговете си, ядем с тях една храна, едно вино пием. Хубаво ли е, лошо ли е — не знам, но е така. Важно е, деца и жено, за нашите дела!

Поехме покрай полегата планина, нататък все покрай морето. Стигнахме градче, в което, който не ловеше риба, я продаваше. Рибарите воняха на риба, търговците крещяха колкото чайките, които крадяха и от едните, и от другите. Седнахме да ядем риба, разбира се, Страшо отиде да наеме кораб. Скоро се върна с един чорлав юнак, който след дълго пазарене ни прати да го чакаме с кораба му на малкия пристан долу. Морските все строги и чорлави.

Малко преди пристана Ветра препусна към мен:

— Татко, идва някой!

Помислих, че е видяла кормчията с няколко моряка, чакахме ги да ни натоварят. Но докато обръщах Белур, притъмня, ветрища духнаха, морето смени цвят, кръгозорът се размъти… Иззад нас се примъкваше сянка, след всяка крачка се избистряше, при нас се яви като човек чер-черноманест, слаб като хурка, дълъг като копраля. Ветра първо насочи копие, но го погледна, узна, свали…

В очите да го не гледаш — мъртвило и закана. Да го слушаш — все едно тиква с мед и орехи ядеш… Не са ми по сърце такива, да видиш ти, братко мой, а той и бог идеше…

— Къде си запътил хората си с цял кораб, Раджиха? Ако не бързаш ти, нека се първо повидим и почерпим!

— Щом бог не бърза с мен да стои край черва, рибешки глави и люспи, то аз какво да кажа!

— Раджиха, не си прави смях с мене, да не станеш от Руенита Разлита! Мълчи си, запомняй, слушай, акъл не давай, че сто години съм те гледал подир Агна да залиташ като гламав котарак…

Какви съм ги вършил, омагьосан, братко мой! Не помнех повечето. Но сега друго мислех.