— Ти не уважаваш боговете, Радота. Това всички го знаят! Ти чакаш да те даряват, да те дундуркат, като рожбица у майчин скут… Защо е така, се и аз чудя, и всички!
— Защото не си ме гледал в изпитание, боже Свароже. Но не съм ли ти оброк преливал, не съм ли ти славословия пял, не съм ли ти молба молил?
— Тъй е, но ако искрен беше, то преливките ти ми биха ухаели, думите ти ме биха радвали, молбите ти бих чувал. Но ти си същи бащичко! Упорит, гневлив, разжарен.
— От баща си съм наследил меч, мечът е гняв от метал, Сварога… Но ти за черпене говореше — почна за черпня, на бой те изби!
Сварога млъкна, усмихна се тъничко, подаде ми мях да налея. Спеших се, намерих чаши, сипах на двама ни.
— Ако не бяха боговете, нямаше да победя змея! — отлях за него, отлях за боговете, останалото изпих на здраве и на благодарност…
Сварога отпи виното.
— Ако хората знаеха кога да умрат, като змея или тази съща Агна, то светът щеше да е по-свестен — и се загледа с умрелите си очи в мен.
— За по-хубав — знам ли, Свароже, по-покорен — сигурно. Но кажи ми, ако и непокорен ме мислиш, какво искаш от мене ти — и аз ли да се тръшна-умра като Агна? Не си бягам от смъртта, но искам да я срещна, не да я викам. Кажи, боже!
— Не иска никой да умираш, Радота. Не ти се мисли злото, но доброто се печели с покорност. Не забравяй, че моя кръв те спаси, моя рода — и не попречих!
— Но такъв не ме харесваш, хем се падаме сватове. Кажи сега какво искаш от мен и нас, кажи направо, щом вино пием, думи ще намерим!
Сварога се засмя. Допи си виното:
— Да беше жива Агна, щеше да ти разкаже защо имаше белег от Перун под гърдата си. Перун не е мекушав като тебе, Дуда си има, нея си слави! Но друго е важно, Радота, Влас ти го споменава, но не ти го дава — не мислиш винаги за хората, за Перо само! А има и друго знание, не толкова зло, не толкова прокълнато.
— Какво очакваш от мене?
— Кой бог такова нещо казва! Върви си по пътя, Радота, и нека тоя свят оцелее. Ти и Перо — само грижи и беди…
Исках да го питам защо позволиха зима на света, но Сварога се обърна да си ходи. Притъмня още, дигнаха се вълни, докато го чаках да видя дали няма да каже още нещо, писна изведнъж Вишна:
— Страшо!
Обърнах се, сега всички изкрещяхме — грамадна вълна застигна моя Страшко, обърна се, кипна върху него, оттегли се, остави го да лежи на брега…
Хукнахме към него, Вишна първа го прегърна, писна още по-страшно:
— Защо ми вземаш Страшо, повлекано мръсна! — и рухна връз него, мъничка да покрие на славния ми син снажното тяло… — Защо ми вземаш съня и живота, гадино омразна!
Мъка! Мъка! Порази ни като морско чудовище, скокнало от вълните… Двама с Друда коленичихме съсипани и остарели, безпомощни като изкълвани жаби… Ние от капка го пазим, тук вълна го хласна!
Ветра дигна копието, но кого да бори, Мора? Ето сцепи морето, зажвака към нас по лигавите водорасли Мора Лиховита, Мора Смъртовита, иде към наш Страшимир да му кълца живота с късия каменен нож. Разказвали са ни бабите за него, ето виждах го, тъкмо нагласен да скъси на моето дете есените! Богове, богове, кому ме оставихте, какво не ми взехте! Ей я тая с нечистото сипаничаво лице, гурелива-сополива иде да обезобрази живота ми, да заприлича на нейното тяло със спихнати ненки и криви крака…
Ритна Мора Смъртовита Вишна от тялото на детето ми, обкрачи го, клекна разкикерена също нагъзурчена курва, дигна каменния нож да го корми.
Изпищя на умряло Друда, билките й не хващаха, Ветра ръгна копието с лява ръка, върхът се скърши, замахнах аз, кривакът се сцепи…
Скокна като стягана пружина малката Вишна, ритна я и тя, кресна-писна:
— Режи, кълцай, корми — половината си живот му давам! Целият да му вземеш, моят остава, него не можеш взе! Моята съдба тука не свършва!
Мора се изправи бавно, посочи Вишна с ножа:
— Не ти е дошло времето, Вишно, право казваш, но дойде ли — жална ти майка, лошо ще умираш, ще молиш да умреш! — и се изсмя прегракнало, налилави поглед, изгледа ни всичките диво. — Право казва тоя бръмбазък, нито живот вземам, нито дарявам, чакам го да ми падне в ръцете като зряла круша.
— Нека ми така! — Вишна я заплю… — Нека ми така и отгоре!
— Силна ти е клетвата, срещу нея не вървя. Рядка жертва, мощна жертва, не съм я срещала от стари, смели времена. Добре! Знак да има за тази жертва и по тебе, и по него…
Щом каза това, ей ти го Страшимир се събужда, скоква, като човек, проспал нарочено време…
Хвърлихме се да го прегръщаме, целуваме, всички му говорим, той не разбира, гледа като изоран суяк…
Читать дальше