Роман Димитров - Децата на Перун

Говорете, казвайте, каквото мислите…

Вишна, таз малката хитруша, се замисли:

— Щастливи са те всичките и сега, и нататък, хе… Де да видим. А ти, Перо, ти — щастлив ли си?

— Ти какво виждаш, Вишно?

— Виждам жал и яд, врат объркани в главата ти като вариво в гърне, затова те питам!

— Объркан съм още, снахо. Не разбирам още юнак ли съм като вуйчо, като тези, от бабините приказки, запомнени за юначества и добрини. Аз един път опитах и хайде отидох на долния свят, а на тоя причиних мъки.

— Радота, най-добре си тежим, където сме пораснали — каза Друда. — Виждам също, Перо, че не ме плашиш, както преди. Много билки знам, ще те наточа като нож…

Прекъснах Страшо, който искаше да каже нещо:

— Чакай, брате, ще кажеш… Нека аз да кажа. Дали Друда да не заведе добрите ни дечица у дома, а ние да поостанем още малко?

— Рано е още, бате Перо… Тук в града стават неща разни… Ще ти разкажа… Има някакви бунтове, проповеди нови, такива неща…

— Добре, ще чуя… Ветро, ние с тебе можем да излезем оттатък стените — с децата… Там съм харесал малка къща, ще гледаме биволиците и кравите, стадо голямо — дар от Мокра ми е. Съвсем близо… Па и да посрещнем на вуйчо Радота ечемика…

Всички се засмяхме и му вдигнахме наздраве. И той се засмя.

— Смеете се, деца… Ние въртомечим, чарове и магии правим-струваме, но ечемикът и той върши работа, важен е… Винаги трябва някой товар да пристига я с кораб, я с камили, друг да заминава…

— Ветро, а ти какво мислиш?

— Ти си ми мъж, до тебе съм, Перо. Стоя здраво! Ще идем утре заедно с децата, където казваш. На тях им дай простор да рипат-скачат… Пък и биволушки-кравки им дай, те, кажи, откак са родени, са с тях. Има и на какво друго да ги учим, ти знаеш… Ние добре ще ги научим…

— Страшо, говори ти, братко!

— Градът е разбунен. Още не мога да разбера точно, но има предсказание, което започва да се сбъдва… И знаеш ли, откъде тръгва то — от лъвовете, дето реваха, преди Радота да се бие със змея…

— Мислиш, че е свързано с нас ли?

— Да, така мисля, и с нас… А може би и с онази момичка, Димна, дето спасихме… За нея нещо шушукат, но не се отпускат пред мен. Ще разбера скоро.

— Добре, ще останем още малко, тъкмо вуйчо Радота обича тук да си почива…

Пак се засмяхме всички, но вуйчо знаеше колко го обичаме, ние не можехме да го обидим…

— Да водиш децата, че ми е мило да си играя с тях и искам да ги уча на знаци… — помоли Вишна.

— А аз — на билки — добави Друда…

— А аз — да ме яхат като магаре… — добави Радота и пак прихнахме да се смеем…

Наистина всичките бяха хубави деца, обикнахме ги повече от свои дори.

Баган беше почти момък, здрав, строен, както се казва — жилка, отнесен малко, все едно наднича в друг свят. Може би наистина така правеше. За Ветра беше готов в огън да рипне, жар в шепи да й занесе, чудеше се как да й угоди, какво да стори, че да е добре. Хем беше тя по-строга към него, че най-голям…

Ако Баган гледаше нейде кой го знае къде, то пък Тревна се взираше в себе си. Гледаше усмихната, вършеше, каквото се кажеше, сама си диреше работа — но беше надалече-надалече замислена, навътре в своята душа… Какво виждаше, кого чуваше, къде плуваше там — не знаеш… Дали не са всички красавици такива?

Меда можеше да търчи цял ден, без да се умори, да измисля игри, да показва лица, да повива Търсен все едно бебенце мъничко, да го разнася нагоре-надолу, да му пее песни, да го храни със скакалци…

Търсен — същият, дето търчеше като Меда, ами и за всичко питаше, чудеше се, че и ум даваше. Добричък той…

Разбрах аз, веднага, още докато отивахме в нашата къща с Ветра, зарязах го на рабоша на живота си, че деца не можеш да обичаш много или малко. Не. Можеш само да ги обичаш повече от всичко на света. На това не можеш да се противиш, ако не го правиш, не ставаш за никой свят или небе! Стоиш си ръбест камък отвъд.

Чак сега разбрах какви страшни мисли ти минават непрекъснато през главата за всяко от тях! Не можеш да се отървеш от страх, че този ще падне, че тази ще се изгуби, че тревница или върколак ще отмъкнат мъничкия Търсен, какъвто е доверчив, любопитен и добричък… Разбрах повече за вуйчо Радота, за майка и татко… Видях аз, че и Ветра също като мене усеща… Не разбирахме от отглеждане на деца, но то си е било някъде в нас заровено, то не ни даваше за друго да мислим, ами за Баган, Тревна, Меда, Търсен само…

Настанихме се в къщичка край поточе близо до стените на града. Сутрин децата изкарваха кравите и биволиците на хълма с хубава паша — и той наблизо. Всичко имахме или добивахме: пшеница и масло, мед, мляко и вино, месо, риба, билки, платно, сечива. Дояхме, сирехме сирене, квасехме мляко, биехме масло, пълнехме черва, соляхме риба и гъби, ковяхме лемежи и вериги, щавехме кожи, плетяхме въжета и мрежи… Тревна и Меда продаваха и купуваха по тържищата. Радваха се и притихваха хората от унесената красота на Тревна, такава никой никога не беше виждал, чак сълзи им се показваха на някои, тя замисляше и нажалваше… Умираха за шегите-игрите на Меда, превиваха се от смях, подскачаше тя като на пружинки, чудеха се как ги измисля, „я, на леля медената питка, я да покажеш как чичо ти Венко си търси теглилките“ — и тя уж само рипаше и мяташе ръце разхвърляно, пък всички виждаха чичо Венко как се ядосва и върти като обран от разбойници…