Роман Димитров - Децата на Перун

Велможата се нацупи, но се сдържа да отговори.

Ето ни в залата, пълна с царедворци, украсена толкова богато, че мислиш, без да щеш, за гори и долини, които са си красиви и без бисери — но може ли цар да се укроти, ако не се засипе с тях, със злато, със сребро. Никога листа, борови иглички, или китки цветя. Винаги — скъпоценни камъни, а всички еднакво са равни във вечното винаги… Но пък хранениците му иначе няма да го уважават, те се радват на богатствата, както наш Търсен се радва на дървените лодчици и свирчици, издялкани му от Радота.

Писнаха свирки, думнаха тъпани, появи се царят-господарят, все едно ни огрява животворно слънце. Изгледа ни недружелюбно, мен разгледа с досада:

— Ти ли си Перо, дето толкова беди донесе на царствата, на света?

— Аз съм, царю честити Гореславе. Не ги донесох, а на гърба си ги пренесох…

— Кой спори с цар?!

— По сан мога и с царе да разговарям — заядох се и аз, да ми се не види ума и чудото.

Царят се направи, че не ме чува.

— Сега иде онази, която вуйчо ти спаси от змея. Димна иде! Затова ли оцеля?

— Защо се връща в този град?

— Защото вярва, че трябва да го владее!

— Как така? Трябва ли?

— Аз ти се оплаквам, ти ме разпитваш какво-що било… Викам те на служба, войска ти давам… За главата й отделно давам много! А ти смутно говориш, Перо, напук на цар говориш, царска дружба загърбваш!

— Царю, ние тъкмо цялата челяд се каним да си идем у дома, домъчняло ни е за родните места. Вашата ежба не я разбирам. И аз не се бия за този или за онзи, освен ако не е баща ми… По дружба… Дружбата не е служба — след торба сол иде, споделено изръсена…

— Не ми харесва гордостта ти, гордостта е затъпени оръжия, ръждиви доспехи…

— Не знам златните какво означават, но са меки пък те… Нека видя Димна, нека говоря с нея. За какво е ежбата, каква й е тъжбата… Мога ли да ви помиря? Войска аз си имам, но войни не обичам. Погиват подчинени хора заради някоя мома, мера, плячка неподелена… Накрая всички отиват да си говорят с Влас, вдовиците опъват жили, царете се накичат с още някой бисер или си вземат нова жена…

— Каква войска имаш? — попита царят, без да обръща внимание на другите ми приказки. — От войници-къртици?

Ех, смях се люшна, чак борините по стените щеше да изгаси! Сложиха ме, с една дума, на мястото ми. Повел ми Газен Перо войска от къртици…

И тогава както вуйчо казва, „да видиш ти, братко мой!“, като се изстъпи моята Ветра, че като литна копието от ръката й, изби му короната, заби я в трона — от главата му косъм не мръдна!

Стана тихо, да чуеш как мравките се молят на боговете си.

Всички мълчаха, не смееха нищо да направят, че главите им бяха по-мили от службата, а всяка служба бездруго повелява никога нищо да не предприемаш…

Аз пък, да не остана по-назад, а и да се изфукам пред Ветра, тласнах светкавичка… Жезълът в царските ръце се огъна от горещината, клюмна като подкопано цвете.

Още всички си мълчаха, аз казах „тънко, ясно и високо“, както искаше оня гъзохранец:

— А армия имам голяма, никой не е виждал такава! — и се обърнах да си ходим.

Ама цар по гръб пада ли?! Смигна той, яви се юнак — буков ствол, с меч грамаден, по муцуната разбираш — алчен за кръв, за жестокост, смъртта го радва, ръмжи му се!

И идва към мене, но ме избута Ветра:

— Остави ме аз да го победя! Той не е за тебе, не ти е достоен! Това е на цар Гореслав храненик. Нека аз…

Зачудих се, но в това време Ветра стъпна напред, взе си копието, ръгна. Оня не очакваше, отстъпи, спъна се, из тълпата смях мина дори. Но това беше началото само… Викаха името Зъбер, може би го прекоросваха така. Зъбер освирепя, нахвърли се с меча към Ветра. Хич и не гледаше, че с дългото копие беше трудно подвижна срещу меча му тя, напротив, скотът тъкмо от това искаше да се възползва… Настъпваше за близък бой…

Моята Ветра, възправена, в мечия кожух, със затворено лице от камък, почти без да се движи, въртеше копието, мечът не можеше да я доближи… Но оня се усети, не й даваше да отбива плоското на меча, завърташе го така, че копието да среща острото… Захвърчаха трески. Ветра се преместваше една крачка встрани, ръгаше странешком. Един-два пъти почти щеше да го прониже, но Зъбера пъргав! Изплъзваше се…

Яростта обхвана и двамата! Царят, начело на тълпата, ревеше: „Убий я, съсечи я тая пощръкляла телица!“.

Аз и Страшо викахме: „Прости му! Прости му! Глупак е!“.

Радота, изкривил уста: „Разпарчетосай го, после ще го сглобим на крастава жаба!“.