Роман Димитров - Децата на Перун

Спомних си какво говореше Мокра горе на небето. Така си е, шумът на битките заглушава всичко и сам човекът е заглушен. Но трябва да се биеш, за да те чуят и тези, които нищо не посмяват и нищо не предприемат.

Ако низката сган от върколаци-караконджовци иде преди важните събития и съдбовни промени, то тази тук угодническа царска тълпа иде най-накрая, като чакалите и лешоядите.

Разбрах, че не ме е страх за Ветра! Не може такъв тъпанар да я победи! И бог да бе, пак видял би се в чудо с моята жена! Копието продължава човека. Почувствах тогава Ветра дълбоко, разбрах как ме е дарила съдбата, като ни е събрала с нея…

— Покажи му, Ветре, кои сме ние — казах със спокоен невисок глас.

Ветра ме погледна през рамо, оголи зъби едновременно в усилие и в усмивка и закова Зъбер за стената. Залата изпъшка, Ветра изтегли копието от гърдите му, обърна се към царя в стойка с копието при нозе, застина.

Замлъкнахме всички. Чувахме предсмъртното хъркане и давене на Зъбер.

Радота излезе пред цар Гореслав и каза:

— Най-стар съм от всички в тази разправия, царю. Нещичко все съм направил и за тебе, и за града ти. Чуй ме. Нека спрем сега, нека забравим, нека загърбим, нека тръгне всеки подир съдбата си. Да не грешим, да не се нараняваме повече!

Но цар ли е, уви, няма за него покой, няма забрава:

— Радота, ти уби змея, който щеше да убие Димна! Не ти се радвам! Сега заради тебе и челядта ти ме чака война, иде разорение на народа ми дори ако ще да победя. Искам и твоят син да се бие!

Страшимир стъпи напред и рече:

— Но щом свършим, както и да свършим, моите хора свободно си тръгват.

— Давам дума! — доволно рече цар Гореслав.

Стана му драго и ясно защо: какъв звяр излезе срещу Страшо, леле, къде ги намираше този цар! Човек ли, жабалака ли — не знам! Грамаден като слон от старите, косматите; див като мечок, злобен като тигър с обърнати зъби от едно време, яростен като вълчица с нападнато вълчило.

Лаком за смърт, гладен-жаден за клане. Щастливо се ухили срещу Страшимир, сякаш медена круша му поднасяха да изяде… Насочи меч.

Преди да насочи меч, Страшо каза:

— Ако искаш — да не се бием, един вече събира душата си и скоро ще я пусне при Влас долу…

Оня се изсмя с ненавист и презрение, злобно се разпеняви:

— Бий се, слабако жалък!

Тълпата в залата заджавка и задюдюка към Страшо.

И тогава вдигна наш Страшимир меча си, изкован от Сварога, замахна с лъжливо движение уж да сече отгоре, ръгна отдолу, разпра това чудовище от корема до врата… Заслужаваше си името побратимът! Изкорми го като пъстърва с първото движение и всички се смръзнахме. Вътрешностите меко шляпнаха една след друга на пода, оня се стовари възнак върху тях.

Страшимир застана с кървав меч пред гърди към Гореслав и каза:

— Не съм искал още кръв. Вие бяхте жадни.

Тогава просто си тръгнахме. Не ни спря цар Гореслав, свитата му не ни спря, нито стражата му. Всички разбрахме, че не сме едни за други, че живеем в общ свят, с общи богове, но с различни небеса.

У дома седнахме да помислим. Малко смешно изглеждахме — победители, потиснати от победата си.

Ветра се свенеше да разказва за себе си, но то се знае малките, Вишна, Друда направо извадиха душата на Страшо — миг по миг да разкаже-покаже какво се е случило. Каквото кажеше, те го разиграваха веднага, врява! Накрая Страшо изпъшка: по-лесно му било с оня слон да се бие, отколкото с тях, женички-дечички, да се разправя! Но те не му обръщаха внимание. Хайде пак как това, как онова, ами Ветра? Ами ти? Какво каза царят? Ами татко Перо? Кажи, мамо Ветре! А? Друг път не може ли и ние да гледаме, като ще има такива подвизи с царско посрамване?

Вишна бледа го гледаше, но с такава обич, че тя сама, да бихме я пуснали да скита, изтребила би всеки враг до последно коляно…

И се почна игра на цар Гореслав — без край!

А ние седим и се гледаме. Накрая Радота каза:

— Тъй излиза, че щем не щем — не можем веднага да си тръгнем…

— Прав беше, вуйчо, че се намъкнахме между плесниците… Аз така го разбирам, че сега трябва да идем и при нашата момичка Димна да научим как така й е пораснала работата…

— Ами Вишна още тогава каза, че вижда на главата й корона — припомни Друда.

— То, че ще стане, ще стане — каза Вишна, — то се вижда ясно, но краят само…

— Да вървим тогава…

— Ние с децата и с Ветра имаме изненада за вас, дружино! Я елате, деца! — сбрахме се всички.

— Хайде сега пък да чуете нашия запъртък Търсен каква велика тайна омайна, пазена, пък запазена, ще ви каже!