Дилия Оуенс - Където пеят раците

— Е, предполагам, че е възможно. Но не съм видял нищо. Казвам само, че онази нощ не съм я видял да излиза от стаята си.

— Разбирам ви, господин Фърлоу. А пък аз казвам, че е много възможно госпожица Кларк да е излязла от стаята си, да е отишла до автогарата, да се е качила на автобуса за Баркли Коув, да е убила Чейс Андрюс, да се е върнала в стаята си, а вие изобщо да не сте я видели, защото сте били достатъчно зает с работата си. Нямам повече въпроси.

След обедната почивка, когато вече всички се бяха настанили и съдията седна на мястото си, в съдебната зала влезе Скупър. Когато Тейт се обърна, видя баща си, все още с работния гащеризон и жълтите гумени ботуши, да върви по пътеката. Скупър не идваше на делото, защото, както твърдеше той, имаше работа, а най-вече защото се смущаваше от продължителната привързаност на сина си към госпожица Кларк. Тейт като че ли така и не изпита чувства към никое друго момиче и дори като зрял професионалист все още обичаше тази странна и тайнствена жена. Жена, която сега обвиняваха в убийство.

Днес следобед обаче, застанал в лодката със струпаните около ботушите му мрежи, Скупър изведнъж се задъха. Лицето му пламна от срам, когато проумя, че и той като някои невежи граждани е предубеден спрямо Кая, защото бе израсла сред мочурището. Спомни си как Тейт с гордост му показва първата книга на Кая на рафтовете в магазина и как самият Скупър е бил слисан от уменията ѝ на учен и на художник. Той си купи по един брой от всичките ѝ книги, но не спомена това пред Тейт. Каква глупост.

Толкова се гордееше, че синът му винаги знае какво иска и как да го постигне. Е, Кая беше направила същото при много по-трудни условия.

Как можеше да не подкрепи Тейт? Нищо. Нямаше значение пред това да подкрепи сина си. Той захвърли мрежата в краката си, остави лодката да се клатушка край кея и се запъти право към съдебната зала.

Когато стигна до първия ред, Джоди, Джъмпин и Мейбъл се сместиха да му направят място до Тейт. Баща и син си кимнаха и очите на Тейт се наляха със сълзи.

Том Милтън изчака Скупър да седне и в помещението да настъпи пълна тишина и после каза:

— Ваша чест, защитата призовава Робърт Фостър.

Облечен в сако от туид, с вратовръзка и панталон в цвят каки, господин Фостър беше спретнат, среден на ръст мъж с грижливо подстригана брада и благи очи. Том го попита за името и професията му.

— Казвам се Робърт Фостър и съм старши редактор в издателство "Харисън и Морис" в Бостън, Масачузетс.

Притиснала ръка към челото си, Кая беше забила поглед в земята. Редакторът ѝ беше единственият човек, който не я възприемаше като Момичето от мочурището, който ѝ бе показал уважение и дори изпитваше благоговение пред познанията и таланта ѝ. А ето че сега беше тук, в съда, и я виждаше като подсъдима, обвинена в убийство.

— Вие ли сте редактор на книгите на госпожица Катрин Кларк?

— Да, аз съм. Тя е много талантлива естественичка, художничка и писателка. Една от любимите ни авторки.

— Можете ли да потвърдите, че на двайсет и осми октомври 1968 година сте пътували до Грийнвил, Северна Каролина, и на двайсет и девети и трийсети октомври сте се срещнали с госпожица Кларк?

— Точно така. Присъствах на една конференция там и знаех, че ще ми остане време да се срещнем, докато съм в града, но нямаше да ми стигне времето да пътувам чак до Баркли Коув, затова поканих госпожица Кларк да дойде в Грийнвил, за да се срещнем.

— Можете ли да ни посочите точния час, в който я закарахте до мотела ѝ в нощта на двайсет и девети октомври миналата година?

— След срещата ни вечеряхме в хотела и после закарах Кая до мотела ѝ в двайсет и един и петдесет и пет часа.

Кая си спомни как е стояла на прага на ресторанта. Масите, осветени от свещи в елегантни свещници. Високите чаши за вино върху белите покривки. Стилно облечените посетители, които разговаряха тихо, и тя самата, облечена с най-обикновена пола и блуза. Двамата с Робърт вечеряха пъстърва от Северна Каролина, панирана в бадеми, див ориз, пюре от спанак и франзели с мая. Кая се чувстваше удобно, а той поддържаше разговора с непринудена изтънченост, като се придържаше към теми от природата, които ѝ бяха познати.

Сега при спомена за това тя се смая, че е успявала да поддържа разговора. Но всъщност ресторантът с целия си блясък не можеше да се мери с величието на любимия ѝ пикник от миналото. Една сутрин, когато Кая беше на петнайсет години, Тейт пристигна на зазоряване в къщурката ѝ и след като я заметна с одеяло, потеглиха през плетеница от канали навътре в сушата до една гора, която тя никога не беше виждала. Повървяха около километър до някаква наводнена поляна, където през калта избиваше свежа трева, и той постла там одеялото под папрати, големи колкото чадъри.