Дилия Оуенс - Където пеят раците

— Да.

— Всъщност не смятате ли, господин Фостър, че няма нищо изненадващо в това, че госпожица Кларк — която обича да е сама — би избрала малък и по-скоро отдалечен мотел, отколкото голям и оживен хотел в центъра на града? Че подобен избор би отговарял на характера ѝ?

— Да, така смятам.

— Освен това нима не е разбираемо от практична гледна точка, че госпожица Кларк, която не е била запозната с обществения транспорт и е знаела, че ще трябва да върви пеш от автогарата до хотела и обратно с куфар в ръка, да избере най-близкия хотел или мотел до автогарата?

— Така е.

— Благодаря ви. Това е всичко.

Когато Робърт Фостър напусна свидетелското място, той седна при Тейт, Скупър, Джоди, Джъмпин и Мейбъл, зад Кая.

Същия ден следобед Том призова шерифа като свой следващ свидетел.

От списъка със свидетели на Том Кая знаеше, че не са останали много хора за призоваване, и от тази мисъл ѝ призляваше. След свидетелите идваха окончателните доводи и после присъдата. Докато потокът от свидетели я крепеше, тя можеше да се надява на оправдание или поне на отсрочване на присъдата. Ако съдопроизводството се влачеше безкрай, присъдата нямаше да бъде изречена никога. Тя се помъчи да се залута наум сред полята със снежни гъски, както правеше от самото начало на процеса, но вместо това виждаше само килии, решетки и влажни циментови стени. От време на време пред вътрешния ѝ взор преминаваше образът на електрическия стол. С много каиши за връзване.

Внезапно Кая усети, че не ѝ стига въздух, че не може да остане тук повече, че главата ѝ тежи твърде много, за да я държи изправена. Тя се свлече леко на стола и когато Том се извърна от шерифа към нея, видя как главата ѝ клюмва в ръцете ѝ. Той се втурна към нея.

— Ваша чест, искам кратка почивка. Госпожица Кларк има нужда от такава.

— Разрешавам. Съдът се оттегля за петнайсет минути почивка.

Том ѝ помогна да стане и бързо я изведе през странична врата в малка заседателна зала, където тя рухна на един стол. Седнал до нея, той я попита:

— Какво има, Кая, какво не е наред?

Тя зарови лице в ръцете си.

— Как можете да ми задавате такъв въпрос? Не е ли очевидно? Как може човек да преживее всичко това? Чувствам се много зле и много изморена, за да седя там. Трябва ли да го правя? Не може ли делото да продължи без мен?

Единственото, което беше в състояние да направи и което искаше, бе да се върне в килията и да се свие на кълбо с Неделния съдия.

— Не, боя се, че не може. В дела за убийство като това тук законът изисква присъствието ти.

— Ами ако не мога? Ако откажа? Могат само да ме хвърлят в затвора.

— Кая, такъв е законът. Трябва да присъстваш и във всеки случай е по-добре за теб да присъстваш. На съдебните заседатели им е по-лесно да осъдят ответника в негово отсъствие. Но, Кая, остава още малко.

— От това не се чувствам по-добре, не разбирате ли? Онова, което предстои, е още по-лошо.

— Не знаем дали е така. Не забравяй, че можем да обжалваме, ако нещата се развият зле за нас.

Кая не отговори. Мисълта за обжалване я поболяваше още повече — все същото насилствено преминаване през други съдебни зали, все по-далеч от мочурището. Може би в големи градове. Небе без чайки. Том излезе от помещението и се върна с чаша сладък изстуден чай и пакетче солени фъстъци. Тя отпи от чая и отказа фъстъците. След няколко минути съдебният пристав почука на вратата и ги отведе в съдебната зала. Реалността ту избледняваше, ту се завръщаше в мислите ѝ и тя улавяше само откъслеци от показанията.

— Шериф Джаксън — каза Том, — обвинението твърди, че госпожица Кларк се е измъкнала от мотела късно през нощта и е отишла пеш до автогарата, което ѝ е отнело най-малко двайсет минути. После се е качила на нощния автобус от Грийнвил до Баркли Коув в двайсет и три и петдесет часа, но автобусът е закъснял, така че тя не би могла да стигне до Баркли преди един и четиресет след полунощ. Обвинението твърди, че от автобусната спирка в Баркли тя е отишла на кея — за около три-четири минути, после е поела с лодката до заливчето близо до пожарникарската кула — най-малкото за двайсет минути, отишла е на кулата — още осем минути, покатерила се е горе в пълен мрак — да речем, поне за четири-пет минути, отворила е решетката за няколко секунди, изчакала е Чейс — неизвестно колко време… и после е повторила всичко това в обратен ред. За целта ѝ трябват най-малко час и седем минути, като в това време не влиза предполагаемото изчакване на Чейс. Автобусът, който е трябвало да хване обратно за Грийнвил обаче, тръгва само петдесет минути след пристигането ѝ. Оттук и простичкият факт, че всъщност не е имала време да извърши предполагаемото престъпление. Вярно ли е това, шерифе?