Дилия Оуенс - Където пеят раците

Том застана за миг пред съдебните заседатели.

— Познавам повечето от вас много добре и знам, че можете да отхвърлите досегашните си предубеждения срещу госпожица Кларк. Въпреки че е ходила на училище само един ден от живота си — защото другите деца ѝ се надсмивали, — тя успява да се образова и да стане добре известна естественичка и писателка. Ние я наричахме Момичето от мочурището, научните институти сега я признават като експерт по мочурището. Вярвам, че можете да отхвърлите всички слухове и небивалици. Вярвам, че ще стигнете до присъда въз основа на фактите, които чухте в тази съдебна зала, а не на лъжливите клюки, които сте чували през годините. Време е най-сетне да отдадем справедливост на Момичето от мочурището.

Том кимваше към разнородните столове в малката заседателна зала и канеше Тейт, Джоди, Скупър и Робърт Фостър да седнат. Те се настаниха около правоъгълната маса, захабена от следите на чаши кафе. Стените бяха в два цвята лющеща се боя — светлозелена в горната част и тъмнозелена в долната. Помещението беше просмукано от дъх на влага — и от стените, и от мочурището.

— Можете да изчакате тук — каза Том и затвори вратата след себе си. — В края на коридора срещу стаята на съветника има кафемашина, но не става дори и за куцо муле. В ресторантчето кафето е добро. Да видим, сега е малко след единайсет. Ще кроим планове доста по-късно.

Тейт отиде на прозореца с кръстосани бели решетки, сякаш сложени да възпират опитите за бягство и на други, които очакват на присъда. Обърна се към Том:

— Къде отведоха Кая? В килията ли? Налага ли се да чака там сама?

— Да, тя е в килията. Сега отивам при нея.

— Знаете ли колко време ще отнеме издаването на присъдата от съдебните заседатели? — попита Робърт.

— Невъзможно е да се каже. Понякога си мислиш, че ще стане бързо, а отнема дни и обратното. Повечето от тях вероятно вече са решили… и то не в полза на Кая. Ако неколцина изразят съмнение и се опитат да убедят другите, че вината не е определено доказана, имаме шанс.

Всички кимнаха безмълвно, потиснати от думата "определено", като че ли вината на Кая беше доказана, но не абсолютно.

— Добре — продължи Том. — Ще ида да видя Кая и после ще се заема с работа. Трябва да подготвя молба за обжалване и дори предложение за неправилно проведен съдебен процес поради предубеждение. Моля, не забравяйте, че ако я осъдят, това не е краят на историята. В никой случай. Ще влизам и ще излизам, непременно ще ви съобщя, ако има новини.

— Благодаря — промълви Тейт и добави: — Моля те кажи на Кая, че сме тук и ще останем с нея, ако иска.

Каза го, въпреки че тя отказваше да се срещне с когото и да било освен с Том през последните няколко дни и почти с никого от два месеца.

— Разбира се, че ще ѝ кажа.

И Том излезе.

Джъмпин и Мейбъл трябваше да изчакат присъдата отвън между палмите джуджета и засятата трева на площада заедно с още неколцина цветнокожи. Но едва бяха постлали живописните си постелки на земята и разопаковали хляба и кренвиршите от хартиените пликове, когато връхлетя порой и ги накара да грабнат нещата си и да потърсят подслон под навеса на "Синг Ойл". Господин Лейн им се разкрещя да чакали отвън — нещо, което им беше известно поне от сто години — и да не се пречкат на клиентите му. Няколко бели жители се бяха струпали в ресторанта или пък в Проклетата бирария за кафе, а други чакаха на групи по улицата под ярките си чадъри. Дечурлигата цапаха в ненадейно образувалите се локви, ядяха карамелизирани пуканки и очакваха манифестация.

Благодарение на милионите минути, които бе прекарала сама, Кая мислеше, че познава самотата. Цял живот се бе взирала в старата кухненска маса, в празните стаи и ширналите се до безкрая треви и море. Нямаше с кого да сподели радостта от намерено перо или от завършен акварел. Рецитираше стихотворения на чайките.

Но след като Джейкъб заключи с изтракване на решетките килията и изчезна по коридора, след като с окончателно изщракване се затръшна и тежката врата, наоколо се настани студена тишина. Когато чакаш присъда по обвинение за убийство, самотата вече е от друг порядък. Въпросът дали ще живее, или ще умре не беше на преден план в ума на Кая. Беше изтласкан надълбоко от страха, че сега е сама и че така ще бъде още дълги години. Тази възможност я запрати в някакво мрачно и беззвездно място.

Досадните съкилийници надолу по коридора вече бяха освободени. Непрекъснатото им бърборене почти ѝ липсваше — все пак беше човешко присъствие независимо от колко ниско естество. Сега Кая обитаваше сама този дълъг циментов тунел от ключалки и решетки.