Дилия Оуенс - Където пеят раците

Тя знаеше какъв е мащабът на предубежденията на хората против нея и разбираше, че една бърза присъда би означавала, че съдебните заседатели не са му мислили много-много, което пък на свой ред значеше осъждане. Отново се сети за тетануса — деформирания и измъчен живот да си обречен.

Помисли си дали да не премести сандъка под прозореца, за да огледа небето за грабливи птици над мочурището. Вместо това продължи да седи неподвижно. Сред тишината.

Два часа по-късно, към един следобед, Том отвори вратата на стаята, където чакаха Тейт, Джоди, Скупър и Робърт Фостър.

— Е, има новини.

— Какви? — рязко завъртя глава Тейт. — Вече готови ли са с присъдата?

— Не, не. Присъдата не е готова, но мисля, че новините са добри. Съдебните заседатели поискаха да видят записа на показанията на шофьорите на автобусите. Това означава най-малкото, че премислят нещата, а не се втурват веднага да издават присъда. Шофьорите на автобусите, разбира се, са ключови свидетели, а и двамата казаха, че са сигурни, че Кая не се е возила в техните автобуси и че не са сигурни изобщо дали е имало предрешени хора. Понякога, когато съдебните заседатели видят показанията черно на бяло, ги приемат някак си за по-окончателни. Ще видим, но все пак е някакъв проблясък на надежда.

— Да се радваме на проблясъка — каза Джоди.

— Вижте, вече минава обяд. Защо не идете всички в ресторанта? Обещавам да ви извикам, ако се случи нещо.

— Не мисля, че е за препоръчване — каза Тейт. — Там всички ще обсъждат тежестта на вината ѝ.

— Разбирам. Ами ще изпратя писаря да донесе бургери. Какво ще кажете?

— Чудесно, благодаря — отвърна Скупър и извади няколко долара от портфейла си.

В два и петнайсет следобед Том се върна да им съобщи, че заседателите са поискали да видят и показанията на съдебния лекар.

— Не съм сигурен дали е благоприятно.

— Мамка му! — изруга Тейт. — Как може човек да изтърпи това?

— Опитай да се отпуснеш, може да минат дни. Ще ви държа в течение.

В четири следобед Том отвори вратата със сериозно и изопнато лице.

— Е, господа, съдебните заседатели са готови с присъдата. Съдията нареди всички да се върнат в съдебната зала. Тейт се изправи.

— Какво означава всичко това? Толкова бързо ли?

— Хайде, Тейт — Джоди го докосна по ръката. — Да вървим.

Във вестибюла се присъединиха към потока от граждани, които се блъскаха рамо до рамо отвън. С тях нахлуваха влажен въздух, миризма на цигарен дим и на влажни дрехи.

Съдебната зала се напълни за по-малко от десет минути. Мнозина не успяха да седнат и се струпаха в коридора или на стъпалата отпред. В четири и половина съдебният пристав поведе Кая към мястото ѝ. За пръв път я подкрепяше за лакътя и тя наистина сякаш щеше да рухне, ако не я държеше. Кая така и не вдигна поглед от пода. Тейт наблюдаваше всяко трепване на лицето ѝ. Тя дишаше тежко, за да потисне гаденето.

Госпожица Джоунс, която водеше протокола, влезе и седна на мястото си. След това като погребален хор, тържествени и мрачни, един по един на местата си се настаниха и съдебните заседатели. Госпожа Кълпепър хвърли поглед към Кая. Другите гледаха напред. Том се опита да разгадае израженията им. Не се чуваше нито кашляне, нито шум на крака от галерията.

— Всички да станат.

Вратата на съдия Симс се отвори и той зае мястото си.

— Моля седнете. Господин председателю, вярно ли е, че съдебните заседатели са стигнали до присъда?

На първия ред се изправи господин Томлинсън, кротък човечец, собственик на магазина за обувки "Бъстър Браун".

— Да, Ваша чест.

Съдия Симс хвърли поглед на Кая.

— Моля ответницата да стане за прочитане на присъдата.

Том докосна ръката на Кая и я насочи да стане. Тейт сложи длан върху перилото, колкото се може по-близо до нея. Джъмпин стисна ръката на Мейбъл.

Всички сърца в помещението като че ли биеха в един ритъм, всички бяха затаили дъх. Очите се стрелкаха, ръцете се потяха. Хол Милър от екипажа на лодката за лов на скариди напрегна мозъка си да се убеди, че онази нощ наистина е видял лодката на госпожица Кларк. Ами ако беше сгрешил? Повечето бяха забили погледи не в тила на Кая, а в пода и стените. Като че ли не Кая, а градчето очакваше присъда и малцина изпитваха нездравата радост, която предвкусваха да усетят в този миг.

Председателят господин Томлинсън връчи сгънат лист на съдебния пристав, който го занесе на съдията. Съдията го разгъна и го прочете с безизразно лице. После съдебният пристав го взе от съдията и го връчи на протоколистката госпожица Джоунс.