Дилия Оуенс - Където пеят раците

— Значи, от онова, което ви е казал, и от този дневник вие сте знаели, че синът ви се е срещал с госпожица Кларк, знаели сте и че му е дала гердан?

— Да.

— Когато Чейс дойде в дома ви през нощта на двайсет и девети октомври, той носеше ли този гердан?

— Да, тръгна си от нас след двайсет и три часа и носеше гердана.

— Но когато на другия ден отидохте в клиниката да разпознаете тялото му, той не е носел гердана?

— Не, не го носеше.

— Известна ли ви е някаква причина някой от приятелите му или пък някой друг освен госпожица Кларк да иска да свали гердана от Чейс?

— Не.

— Възразявам, Ваша чест — обади се Том бързо от мястото си. — Това са слухове. Призив към теоретизиране. Свидетелката не може да внушава логически изводи на другите хора.

— Приема се. Съдебните заседатели трябва да пренебрегнат последния въпрос и отговора — а след това наведе като гъсок глава по посока на прокурора и издума: — Внимавай какво правиш, Ерик. За бога! Не си вчерашен.

Без капка смущение Ерик продължи.

— Добре, знаем от собствените ѝ рисунки, че ответницата госпожица Кларк се е качвала на пожарникарската кула с Чейс поне веднъж, знаем, че му е дала гердана с раковината. След това той го е носел непрекъснато до нощта, в която е умрял. Когато този гердан е изчезнал. Вярно ли е това?

— Да.

— Благодаря ви. Нямам повече въпроси. Свидетелката е на ваше разположение.

— Нямам въпроси — отвърна Том.

Езикът на съдебната зала, разбира се, не беше толкова поетичен, колкото езика на мочурището. Съдията — очевидна алфа-фигура, не се съмняваше в положението си, затова стойката му беше внушителна, но не беше напрегната или заплашителна като на глиган, който владее територията си. Том Милтън също излъчваше увереност и класа с непринудените си движения и стойка. Мощен елен, признат като такъв. Прокурорът, от друга страна, разчиташе широките му ярки вратовръзки и сака с подплатени рамене да подчертаят положението му. Вдъхваше авторитет, като размахваше ръце и повишаваше глас. По-незначителният мъжкар трябва да крещи, за да го забележат. Съдебният пристав беше най-нископоставеният мъжкар и разчиташе на колана си: на него висяха лъскав пистолет, връзка с ключове и пиукаща радиостанция, които да утвърдят положението му. Йерархиите на принципа на доминиране засилваха устойчивостта сред естествените популации и сред някои недотам естествени, помисли си Кая.

Прокурорът с алена вратовръзка пристъпи смело напред и призова следващия си свидетел Хол Милър, тънък като вейка двайсет и осем годишен младеж с копа кестенява коса.

— Господин Милър, моля кажете ни къде сте били и какво сте видели в нощта на двайсет и девети срещу трийсети октомври 19 68 година, някъде около един и четиресет и пет часа след полунощ.

— Късно през нощта плавахме с Алън Хънт в екипажа на Тим О'Нийл на лодката му за скариди към Баркли Коув и видяхме нея, госпожица Кларк, в лодката ѝ на около миля на изток от залива, движеше се на североизток.

— И къде щеше да я откара този курс?

— Точно насред онова заливче, близо до пожарникарската кула.

Съдия Симс удари чукчето си при избухналия шум, който не стихна цяла минута.

— Можело ли е тя да иде някъде другаде?

— Е, сигурно, но натам няма нищо освен километри залети от тресавището гори. Няма друга крайна точка, за която да знам, освен пожарникарската кула.

Погребалните ветрила на дамите вееха в сгорещената и неспокойна стая. Неделния съдия, който спеше на перваза на прозореца, скочи на земята и отиде при Кая. За пръв път в съдебната зала той се отри в крака ѝ, а после скочи и се настани в скута ѝ. Ерик млъкна и погледна към съдията, може би обмисляше възражение за подобно открито демонстрирано пристрастие, но законов прецедент май не съществуваше.

— Защо сте сигурен, че е била госпожица Кларк?

— О, всички познаваме лодката ѝ. Тя я кара сама от години.

— Лодката ѝ имаше ли светлини?

— Не, нямаше. Можехме да я прегазим, ако не я бяхме видели.

— Но не е ли незаконно да се кара лодка по тъмно без светлини?

— Да, би трябвало да има светлини. Ама нямаше.

— Значи в нощта, когато Чейс Андрюс е загинал край пожарникарската кула, госпожица Кларк е карала лодката си точно в онази посока само минути преди часа на неговата смърт. Вярно ли е?

— Да, това видяхме.

Ерик си седна. До свидетеля се приближи Том.

— Добро утро, господин Милър.